— Да?
Наблюдаваше лицето му, по което не потрепваше нито един мускул. Стори й се, че слуша какво му говорят цяла вечност. Накрая произнесе: „Да, разбирам. Благодаря, че се обадихте. Ще се видим утре“. Остави слушалката на мястото й и потъна в най-близкото кресло, след това зарови лице в дланите си.
Софи усети, че коленете й се подгъват. Искаше й се да го попита какво е станало, но когато отвори уста да проговори, от нея не излезе нито звук. Изведнъж й се зави свят. Бузите й пламнаха, а устните й останаха студени.
Тогава Алекс вдигна поглед. Канеше се да каже нещо, но видя изражението й. Скочи и я прегърна, за да я задържи, след това я заведе до креслото, от което току-що бе станал.
— Всичко е наред — каза, след като я настани. — Всичко е наред. Беше адвокатката ми. Обади се да каже, че няма съвпадение. Космите и кожата са на някой друг. Не съм се отървал, но поне ще получа глътка въздух. Добре ли си? Бяла си като платно.
Софи се засмя, но още трепереше.
— Знам. Чувствам се наистина… помислих… когато ти се обадиха и ти седна по този начин…
— Съжалявам. Не исках да изглежда така. Просто изпитах облекчение. А ти ми изглеждаше спокойна преди това. Сякаш изобщо не се притесняваше. Това за мое успокоение ли беше?
— Да — призна си тя. — А после ми се стори, че новините са лоши…
Алекс се взря в нея, изражението й беше странно.
— Ако новините бяха лоши, наистина ли така щеше да се разстроиш?
Софи отклони поглед.
— Очевидно — каза тя.
57.
Детективите
Питърс и Акерман бяха в празния участък. Акерман седеше, подпрял главата си с ръце, в същата поза, в която бе застанал Алекс, след като говори по телефона. Питърс бе наклонил облегалката на стола си назад, бе вдигнал крака на бюрото и се взираше в тавана.
— Е — каза той. — Това се казва изненада.
Акерман вдигна глава.
— Значи и ти си мислил, че е той?
— Да.
— Не разбирам. Бях сигурен… Мислех си, че в този час вече ще пътуваме към дома му, за да го арестуваме.
Питърс въздъхна.
— А сега май пак сме в изходна позиция.
— Какво имаш предвид?
— Най-добре да започнем да търсим истинското съвпадение. Защото не само това разминаване е в полза на тезата, че не го е извършил Алекс. Имаме отпечатъци от стъпки, които са доста ясни и са на половината на неговите.
— Може да са оставени от градинаря — допусна Акерман.
— Има също така влакна от килим и дрехи по тялото, които не съвпадат с нищо в къщата.
— Може да е изхвърлил дрехите, с които е бил. А другите влакна може да са от килима в офиса му.
— Само че доказателствата се трупат, без да сочат към Алекс Стоу.
— Нали не го изключваш от списъка със заподозрените?
— Не, не го изключвам. Но вече не е толкова напред в него. А след теста не можем да сме напълно сигурни, че е той.
— Но аз съм сигурен — въздъхна Акерман. — Фактът, че нямаме съвпадение на ДНК, може да се обясни по много начини. На първо място, може да е подхвърлил чужди косми, за да отклони вниманието от себе си. Може би затова не е искал да се пипа местопрестъплението. Замислял ли си се над това?
— Това обяснение ми се струва изсмукано от пръстите — поклати глава Питърс.
— Но знаеш, че е възможно. Чувал си за такива случаи…
— Знам, че е възможно. Просто… каза ми, че преди да се разведеш, си позволявал случаите да те обсебват. Кажи ми, че и сега не се случва същото.
— Не се случва същото — отвърна Акерман, но Питърс не беше убеден.
58.
Софи и Дийн
— Къде беше? — попита Дийн.
Софи току-що бе влязла и си сваляше палтото в коридора.
— Не си ли спомняш? — каза тя и отвори гардероба, за да закачи връхната си дреха. — Обадих ти се, че ще закъснея.
— Да, но къде беше?
— Знаеш къде — ходих на кино.
Дийн се взря в нея.
И тя го погледна.
— Какво? Защо се държиш така странно?
— Просто съм малко изненадан.
— Че съм ходила на кино ли? Лесно се шокираш, трябва да ти го призная. — И тя мина покрай него и пое към кухнята.
— Не, не че си ходила на кино. А че така добре лъжеш.