— О, госпожо Райт. Съжалявам, но той излезе. Има среща с голям корпоративен клиент в неговия офис.
— Днес ли? Да не е сменил датата? Каза ми, че ще е утре.
— Не, от самото начало е насрочена за днес — обясни Джени.
— Не мога да повярвам. За втори път ми погажда този номер.
— Такива са мъжете — сви устни Джени и се приведе съучастнически напред. — Нищо не могат да запомнят. Не знам, има им нещо на мозъците. Все си повтарям, че това е причината съпругът ми всяка година да забравя рождения ми ден.
Софи си погледна часовника.
— Кога мислиш, че ще се върне?
— Не съм сигурна. Мога да му пратя съобщение на пейджъра, да се обади, когато имат почивка.
— Би ли го направила?
— Разбира се. Но трябва да изчакате.
— Добре — кимна Софи. — Мога да почакам. Цяла сутрин се разхождам из града и ще ми дойде добре да поседна малко. Дали мога да почакам в кабинета му? Не си нося книга, така че мога да се поразходя из интернет.
— Разбира се — каза Джени. — Влизайте.
Софи отвори вратата на кабинета. Обиколи бюрото и седна.
Работното място на Дийн беше подредено. Имаше кутии за входящата и изходящата документация и освен тези две спретнати купчинки не се виждаше и едно излишно листче по плота. Композицията се допълваше от клавиатура и плосък монитор. Екранът беше тъмен, но когато побутна мишката, той светна.
Софи кликна на иконата за влизане в интернет. И вдигна поглед. През отворената врата виждаше Джени, който седеше зад бюрото си, потънала в работа.
Софи минимизира прозореца на браузъра, за да може да го отвори, ако Джени решеше да влезе в кабинета и да дойде зад бюрото, откъдето можеше да види екрана. След това отвори мейла на Дийн.
Програмата й поиска парола и тя въведе тази, която той винаги ползваше.
Получи се. Кутията се отвори. Софи хвърли бърз поглед на Джени, после влезе в архива и започна да търси.
67.
Софи и Дийн
Софи седеше край кухненската маса с отворена книга и чаша червено вино пред себе си, когато чу вратата на гаража да се отваря. Миг по-късно Дийн се появи. Тя дори не вдигна поглед от книгата.
Той постоя малко на вратата. После попита:
— Няма ли поне да ме поздравиш?
Софи го погледна.
— Здрасти — каза набързо и отново се върна към книгата.
Дийн се намръщи. Остави си куфарчето, взе си чаша и седна при нея на масата. Протегна се за бутилката, за да си налее, но беше останала само една глътка.
— Сама ли го изпи? — учуди се.
Тя сви рамене.
— Ядосана си заради днешния ден, нали? Но аз те предупредих, че ще излизам.
— Мислех, че говореше за утре — отвърна Софи и обърна страницата.
— Не е вярно. Същия разговор водихме и преди. Бъркаш дните. И защо не ме изчака? Джени ми прати съобщение на пейджъра, но когато се обадих, ти вече си беше тръгнала.
— Исках да се прибера.
— И какво беше толкова важно, че не можеше да почака?
— Нищо — отвърна тя. — Бях уморена.
— Е… как мина денят ти в града?
— Добре.
— Как са всички в книжарницата? Сигурно са се зарадвали да те видят.
Софи сви рамене.
— Предполагам.
Той направи още един опит.
— Мирише хубаво. Какво има в тенджерата?
— Виж сам.
Дийн стана, отиде до печката и вдигна капака на голямата тенджера.
— Сготвила си любимото ми ядене.
— Чилито беше най-бързата вечеря, за която се сетих — обясни Софи. — Нямах много време.
— Тръгнала си от града в два часа. Тогава се обадих на Джени.
— Приготвянето на вечеря отнема време — изтъкна тя. — Трябваше да напазарувам, да се върна и да нарежа всичко. После да сложа ориз. Да настържа сиренето. Не е като да щракна с пръсти и храната да се появи, макар така да ти изглежда.
— Можехме да си поръчаме, ако си уморена.
— Добре, следващия път няма да си правя труда.
Дийн се опита да я успокои.
— Не това имах предвид. Обожавам твоето чили. Знаеш ли какво? Да си извадим още една бутилка. Да отворя ли монтраше?
— И какъв е поводът?
— Имаме ли нужда от повод?
Дийн изчезна по посока на мазето и се върна с бутилка в ръка.