Той се облегна назад и вдигна очи нагоре, сякаш се молеше да му стигне търпението. След това заговори отново, този път бавно като на дете.
— Софи, не съм те мамил, това с Присила е нищо. И свърши. В момента нямаме връзка. Това е всичко. Не е имало други.
Софи бръкна в джоба си и после протегна ръка. В дланта й имаше диамантена обеца.
Дийн се намръщи.
— Какво е това?
— Намерих я, когато се изнасяйте от стария апартамент в града — обясни Софи. — На мен дори не са ми пробити ушите.
— Е, и? Това ли ти е доказателството, че ти изневерявам? Виж колко е голяма, сигурно е с цирконий. Може би е на чистачката.
— Хм. А как ще обясниш факта, че Джулия Стоу е притежавала абсолютно същата диамантена обеца?
Той отговори прекалено бързо.
— Може да има много обяснения. Кой ли няма диамантени обеци. Не е чак толкова невероятно, че Джулия си е загубила едната обеца, а някой друг е загубил своята в нашия апартамент.
— Те са от един и същ чифт. И двете имат диаманти от 34 карата, монтирани в платина, и се продават в „Тифани“.
— Това не означава, че са от един чифт — възрази Дийн. — Колко ли такива чифта продават всяка година? Сигурно хиляди.
— Много си добър с „Бръснача на Окам“. Винаги го прилагаш върху моите теории. Но ми се струва, че в тази ситуация най-очевидното обяснение е Джулия да е загубила обецата си в нашия апартамент. В спалнята ни.
— Но това е било преди да се преместим тук — отбеляза Дийн. — Защо да е очевидно?
— Били сте любовници. Тя се е преместила тук и ти си я последвал. Много просто.
— Това не е очевиден факт, а параноя. Това е най-голямата конспирация, която някога си измисляла.
— Сигурна съм, че полицаите могат да изследват обеците в лабораторията си. Могат да сравнят следите от кожа по тях и да определят дали са били носени от един и същ човек.
Пусна обецата на масата и я бутна с палеца си.
Дийн заби поглед в диаманта и процеди:
— Нали не мислиш сериозно да губиш времето на полицаите с това?
— Не — каза тя, взе обецата от масата и я върна в джоба си. — Няма да им губя времето с това.
След като обецата изчезна, сякаш магията бе развалена. Дийн се отпусна на стола си.
— Слава богу. Започвах да си мисля, че наистина откачаш.
— Както и да е — продължи Софи, сякаш не го чу. — Това няма да има тежест в съда, защото не мога да докажа, че съм я намерила в нашия апартамент. Защитата може да заяви, че съм взела обецата от Алекс, а сега твърдя, че съм я открила у дома, още повече че не съм казала и не съм я показала на никого.
— Това е лудост — въздъхна Дийн. — Нямам нужда от защита.
Софи продължи, без да губи инерция.
— Няма нужда да доказвам, че двете обеци са от един и същ чифт, за да те улича в изневяра. Защото имам това. — Софи се отблъсна със стола си назад, стана, отиде до чекмеджето до телефона и извади един кафяв плик. Върна се с него и го остави на масата пред Дийн.
— Какво?… — Дийн наведе поглед към плика, после го вдигна към Софи, но тя се обърна и отиде да си налее вино. Чу го как пое рязко дъх при отварянето на плика. Когато се обърна пак към него, той ровеше трескаво в купчина листове.
— Влизала си в служебния ми имейл днес от офиса? — изуми се той. — Как успя?
Тя обиколи масата и седна срещу него.
— Използваш една и съща парола за всичко — обясни му. — С нея влизахме на страницата си на сайта на банката, в сметката си за мобилния телефон, дори я ползвахме като код за алармата на къщата.
— Не мога да повярвам, че си го направила. — Гласът му кипеше от гняв.
— Сигурен ли си, че това е позата, която трябва да заемеш, Дийн? — попита иронично Софи. — Смяташ да се правиш на гневен, задето съм ти влязла в пощата?
Той въздъхна дълбоко и каза извинително:
— Права си. Съжалявам. Съжалявам.
— Значи вече признаваш, че сте имали връзка?
— Да — потвърди той. — Да, имахме… нещо помежду си.
— Имахте ли все още нещо помежду си, когато започна флирта с Присила?
Дийн сведе поглед към купчината листове. Не бе успял да прегледа всичко — и очевидно не помнеше какво е писал в мейлите и какво не е.
— Ще трябва да си откровен с мен — настоя Софи.
— И двете не означаваха нищо за мен. Бяха просто случайни забежки. Извърших нещо ужасно, знам. Но тогава ми изглеждаше безобидно. Може би защото никога не съм забравял колко много означаваш за мен. Знаех, че никоя жена не може да повлияе на това.