— Слушай, старче, все ми е на езика да те питам — какво е това на главата ти?
— Питай. Всички питат. Ореол.
— И как се сдоби? Скъп Ли е?
— Така съм се родил. Дефект в гените, по-точно в седма хромозома.
— Ореолът синхронно ли растеше? — заинтригува се Младежа. — Искам да кажа, като беше мъничък, и ореолчето ли беше мъничко?
— Ей само толкова, като шайба за хокей.
— Брех, мамка му! — Редника удари възторжено юмрук по масата. — Това се казва техника! Сигурно е японски.
— На някои им върви — въздъхна Гражданина. — По рождение си имат ореоли.
— Ти мълчи! — реагира остро Редника. — Полово немощен, пък му се приискало ореол. За какво да ти го дадат?
Блез рече, че все пак си е друго да си имаш ореолче, па макар и да е резултат на дефект, но Йоасаф възрази: само неприятности, питат, гледат, сочат с пръст. Диона поднесе, мъжете се чукнаха и отпиха, след което инспекторът Легре заяви, че такива, с ореоли де, не представляват за него никакъв професионален интерес, тъй като живеят безгрешно и не правят нищо извън нормите, но Редника се възмути:
— Как така безгрешно! Без редовни полови контакти?
— С ореол сигурно не върви — отбеляза Блез.
— Не върви — съгласи се Йоасаф. — Веднъж опитах. Аз, както се казва, пристъпвам към действия, пък тя приплаква: махни го туй, казва, от главата си, все ми се струва, че ще го правя с олтара на църквата.
— Брей, колко набожна жена! — възкликна Блез.
— И какво, осъществи ли се? — Редника бе целият любознателност и слух.
— Осъществих се — призна свенливо Йоасаф, — но после ме пита: аз нали ще ида в рая?
— Уyy, непоносимо набожна жена! — пак възкликна Блез.
— Ти обеща ли й, че ще иде?
— Думите отлитат като птици — обещах.
Да пият вино и да говорят за непознати жени — какво по-голямо щастие за мъжка компания! Инспекторът Легре млясна с устни и се възхити от виното — тънко, дъхаво, но Омар веднага извади истината наяве, като обяви пред всички, че Диона се къпе гола-голеничка в бъчвата. Диона се опита да отрече деликатно с думите: „Я върви на майната си!“, но Омар, по природа чистосърдечен и наивен, не разбра къде точно трябва да иде, затова допълни — вярно, признавам, бяхме двамата. Йоасаф се възмути, че с тези сквернословия само мърсят божията благодат, защото виното било кръв божия, но Младежа направи допитване: откъде у господа толкова много кръв? Да, каза Блез, само за един ден аз изпивам поне пет кръвоносни системи като неговата, още повече, че е бил слаботелесен. В този момент Катон Марк Аврелиевич най-после включи и попита какво толкова важно са правили Омар и Диона в бъчвата с вино. Оказа се, че просто си седели — ей на така, седят си един до друг в бъчвата и си разговарят. Катон зададе разумния въпрос, защо пък точно в бъчвата, но не получи отговор, защото точно в този момент Редника ревна:
— Ти пак ли си се измъкнал от страниците, калпаво мекере!
Това качествено определение беше по адрес на Автора, който — съвсем немотивирано от гледна точка на сюжета и логиката на събитията — се беше появил от творческия свят в реалния и вече се беше настанил около масата с чаша в ръка.
— Защо да не пия едно вино с вас — смртолеви Автора.
— Ама как го надуши бе!
— Защо да го надушвам? — изненада се Автора. — Нали аз го измислям …
— Щом е автор, да знаеш, винар е — заговори вековният опит у Блез Паскал. — Всички автори са винари. — И миг след това се сети: — Слушай, момче, кажи някое от твоите. Един грош имаш веднага.
— Сложи два и започвам — спазари се Омар Хайям.
Не, Блез не бе човек, който ще се стиска за един грош — той е философ. Нито пък Омар може да устои при вида на два гроша — той е поет. Затова чевръсто се метна на масата, поохлаби малко чаршафа около тялото си и започна:
Всички заръкопляскаха, дори се наложи инспекторът Легре да остави лулата на масата, за да освободи дясната си ръка, а Блез изрази всеобщия спонтанен възторг:
— Браво! Хубаво ги пише арабчето! И най-важното — къси, по четири реда … То и онзи пишеше… Диона, как го казваха оня със сплеснатия нос? Дето живееше при теб и все ходеше с маслиново клонче на главата?
— Данте.
— А, Данте. И Данте ги пишеше, ама едни дълги, дълги. Докато ги прочете, заспиваш. И все за ада, за кръгове… Гражданина се възмути:
— Поначало всеки си пише каквито си ще — дълги, средни, къси. Няма стандартизация.
— Ти мълчи! — кресна Редника. — Ти за дълги и къси няма да говориш!