— Много ми хареса мисълта — започна Йоасаф, — че човекът стои над Вселената, защото осъзнава смъртта си. Но може би и Вселената съзнава нещичко?
— О, това е висш хилозоизъм! — възкликна Блез.
Тъй като рискуваше да бъде обвинен от Диона в липса на домашно възпитание, Блез обясни накратко какво е хилозоизъм и посочи като видни хилозоисти Талес, Анаксагор и Хераклит. Редника обясни, че е чувал само един от тях, но не можа да си спомни кого точно. Йоасаф пък призна, че познавал един Хераклит, викали му Тъмния, но веднъж се разболял, влязъл в обора, намазал цялото си тяло с тор и умрял, сигурно от миризмата — за него ли става дума? Блез отвърна, че това е само една от версиите, но той не знае друга. Проблемът около смъртта на Хераклит напомни на инспектора Легре, че всъщност следствието още не е завършило и че трябва незабавно да пристъпи към разпит на свидетелите, но Омар зададе логичния въпрос:
— Свидетели на кое?
Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли, това е вече тревожно, след което каза:
— Свидетели на произшествието.
Автора отново се пренесе от творческия свят към реалния и каза, че е крайно време да се прекратят всякакви разпити, защото омръзнаха на всички. Зададен му бе законен въпрос: а какво да правят тогава? Ами каквото правят персонажите в другите книги — да правят сюжет. Омар поясни, че тъй като нямат сюжет подръка, трябва да си намерят отнякъде; би ли бил Автора така любезен да им даде някакъв сюжет? Автора призна, че също няма подръка сюжет, че също се затруднява с продължението, защото поначало писателският занаят не е лесен, не е като да продаваш медицински жаби или да имаш кръчма. Още повече като пишеш фантастика, защото фантастичните сюжети трябва да са оригинални; иначе онези духовни аристократи от клубовете по фантастика ще те обвинят в епигонство, в подражателство, в липса на продуктивно въображение и край — а после? Тогава Омар възкликна: ама ти фантастика ли пишеш? Отговорено му бе лаконично с да, след което Омар обясни, че въпросът от негова страна не е нездраво любопитство, а защото от дете обича фантастиката, ей от толчав, особено романи за пришълци (в този момент Гражданина се грудкуваше и не му обърна внимание). Редника изказа съждението, че не е изключено да сме единствените разумни същества във Вселената, но догиерът го изгледа толкова враждебно, че Редника трябваше да каже пардон. Омар отново се върна към фантастиката: да ме извиниш, каза, Авторе, ама ти сериозно ли мислиш, че тези твои галиматии са фантастика? Първо на първо, фантастиката трябва да изобразява бъдещето, при това само светлото. Автора отвърна, че случките в Ню Бабилон са от бъдещето, но опонентът му каза: какво ти бъдеще, живо настояще! След което разви теория за едноизмерността на времето: „сега“ е допирната точка между „беше“ и „ще бъде“, пълзящата им граница, в която се реализират актовете на осъществяването; следователно „сега“ никога не може да бъде „беше“, още по-малко — „ще бъде“, и тъй като сега е „сега“, следователно то не е „ще бъде“; в краен случай „сега“ може да стане „беше“, точно както „ще бъде“ след време ще стане „сега“, но „беше“ не може да стане „сега“, нито пък „ще бъде“. Редника го прекъсна: за какви точно актове на осъществяване говориш? Омар поясни, че за темпорални, на което Редника кимна с разбиране — ъхъ.
Второ, продължи Омар, във фантастичните произведения задължително трябва да има звездолети, бластери, поне един Командор, поне един тунел в пространството, поне една смела научна хипотеза, а тук няма нищо такова. Ама толкова няма, че чак да те е срам. Вярно, има някакъв робот, но що за робот е той — само мълчи, не казва никакви технологични мъдрости и не организира метежи срещу самодоволното човечество. Вярно е също, че има и някакъв пришълец, но първо, се оказа, че е полово немощен, второ — вони на мазе, и трето — в момента е зает със самовъзпроизводство, затова все едно, че го няма.