— Само монети, простак! Копчетата задръж за себе си! Разбира се, за да изрази спонтанното си възмущение,
компресорът трябваше да изплюе жизненоважните маркучи, затова инструментите въздъхнаха смирено, изстенаха по старчески и маршът умря на една осминка ла.
Йоасаф се дръпна встрани, седна на една пейка и разтвори бохчата си. Към него се приближи съсухрено старче в дрипав шлифер, главата му потреперваше ситно като вибратор на електрическа самобръсначка и носеше торбички под очите си — следи от буйна младост или болни бъбреци.
— Президентът да те поживи, старче, ама не яж от своето — рече новодошлият и, кой знае защо, се захили. — Грехота е да го хабиш.
— Защо да е грехота?
— Отсреща при Диона дават мръвки без грошове. И вино дават, и женички, затова хич не яж от своето.
— Тая Диона да не е от лигата за защита на животните? — попита Йоасаф.
Старчето възрази почти обидено:
— Не, а защото е празник.
После седна до него и внимателно придърпа пешовете на шлифера, защото при невнимание рискуваше да го разпори.
— Месо не ям — започна бавно Йоасаф, разгъвайки мазните хартийки. — Вино не употребявам. Жените носят само неприятности и срамни болести.
— Няма срамни болести, има болести по срамните части.
— Тъй, тъй… Пък и не я познавам тая Диона, неприлично е.
Старчето измъкна от вътрешния джоб на шлифера плоска бутилка, отпи с наслада и едва тогава продължи:
— Празник е, кой ти гледа прилично и неприлично. Щом властта разрешава, давай. Мен иначе не ме пускат по кръчмите. Като се насмуча, намирам кмета, ако ще в писоара, и му казвам какво е, пък той е една неприлична думичка. Имах доста неприятности… Ти си яж, яж… Един приятел, доктор, казва се Хипократус, ми изкара бележка. Чакай, къде беше… — и старчето затършува из джобовете. — Че страдам от… маниакална кметофобия. Сиреч по рождение не понасям кметове.
— Предписа ли ти витамини? — попита пътничето с пълна уста.
— Не бе, само на ужким — старчето пак се обиди. — Колкото да ме оставят на мира. Ей на, вчера шерифът ме извика и каза: „Щом имаш бележка, карай, Блез, колкото можеш, мамка му“. И аз карам.
— Щом ти се кара, карай. Не се възпротивявай на желанията си. Още повече, щом си болен…
Минута-две всеки беше зает с делата си: Йоасаф дъвчеше собствената си храна, а старчето Блез пиеше от обществената ракия.
— Ти, изглежда, си разбран човек, кротък. Обичам хрисимите хорица — започна Блез някак гальовно, но секунда след това придоби сериозен, дори вглъбен вид, наведе се съвсем до ухото на събеседника си и попита шепнешком: — Това, дето блести отгоре, сериозно ли е ореол? Или и ти го караш на ужким?
Йоасаф изобщо не се изненада от въпроса, изглежда, беше свикнал, затова отговори лаконично:
— Честна дума.
Блез енергично се прекръсти, но като се сети, че се намира на обществено място, за всеки случай и си плю в пазвата — знае ли човек в тия атеистични времена …
— Тогава излиза, че си светец!
— Не съм — поклати тъжно глава Йоасаф. — Там е работата, че не съм.
— Доколкото знам…
— Значи не знаеш достатъчно — прекъсна го Йоасаф. — Не може светец без ореол, но виж, ореол без светец може.
Блез потъна в размисъл, дори поруменя от мисловно напрежение. В името на истината трябва да признаем, че Блез си е мислител, или поне така пише в кратката енциклопедия „А-Я“.
— Тъй — каза той накрая. — Излиза, че ореолът е необходимо, но не достатъчно условие за святост.
От изумление Йоасаф дори спря да дъвче:
— Умно го рече. Моят случай е такъв. Да не би между другото да си начетен?
Блез пак се почувствува обиден.
— Бях на младини — каза. — И математик бях, и философ. И някои други работи бях. Сега съм бивш. Например бивш изобретател на сметачната машина. — Блез се изправи, свали омачканото си кепе, сложи го пред корема си и се поклони с достойнство: — Приятно ми е, Блез Паскал.
— Аз познавах един Паскал — Йоасаф продължи да мляска равнодушно, — но той не е изобретявал нищо. Затова не знам бивш какъв е.
В този момент от високата градска кула се показа огромна кукувица, или може би кондор, и продрано изръмжа седем пъти. Интелигентният читател вероятно се досеща че това е прословутата нюбабилонска кула, за която нищо не пише в учебниците по история, защото тя ще бъде построена в някои от следващите векове, а учебниците се занимават само с миналите Засега само мимоходом ще споменем, че тя прилича на многоетажна извита торта, че беше подхваната с много ентусиазъм, но остана недостроена, тъй както вече е писано от един безимен автор: „И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън… И рекоха: хайде да съградим град и кула, висока до небето… Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да направят.“