— Че какво, да не е малко! — възкликна пазачът.
— Не е малко — съгласи се Йоасаф.
— Та оттогава страдам от тая болест — призна си Блез.
— Каква болест?
— Начетените доктори й викат Horror vacui, страх от празнотата. Не понасям празни работи — чаши, бутилки…
Йоасаф обърна внимание, че Блез изобщо си е болнав, затова няма защо да съжалява за смъртното наказание — тъй де, по-добре е да умреш, отколкото да живееш в непрекъснати страдания. Блез се съгласи и каза, че веднъж казали на Сократ: „Тираните те осъдиха на смърт“, а Сократ отговорил: „Тях пък на смърт е осъдила природата“. Йоасаф искаше да попита тоя Сократ да не е неговият познат Сократ, който…
— Хайде, момчета, приказките нямат край, а делото е започнало.
Блез каза, че се е заклел да не оставя след смъртта си начената бутилка, но пазачът беше неумолим.
4
Когато отидоха пешком до градския площад, там нямаше никой. По-точно, там вече нямаше никой освен един скучаещ пенсионер с червена лента на ръката, който ги попита за какъв дявол се мотаят подозрително точно по това време и точно на този площад.
— Ние сме за делото — обясни пазачът. — Тези двамата са ключови фигури в историята.
Пенсионерът обясни, че в историята няма ключови фигури, защото историята се пише не от личностите, а от масите, но ако тези двамата са онези двамата, това вече коренно променя хода на историята.
— Точно те са — обясни пазачът. — Кльощавият е Блез Паскал, а този с ореола Йоасаф.
Пенсионерът обяви, че никога не гледа с добро око на престъпниците, но тези двамата, кой знае защо, са му симпатични, мили едни такива, объркани, затова ще им повери тайна, но само на осем очи: делото ще се гледа в градския съд, тъй като господин съдията има хрема; освен това по телевизията снощи обявили, че днес ще е слънчево, което означава, че се очакват проливни дъждове, придружени с гръмотевични бури, и купесто-дъждовната облачност сигурно ще се разкъса едва след пладне, при това само в югозападните райони на страната, тъй като към нас се премества област с ниско атмосферно налягане. Тримата се огледаха да видят въпросната област, но тъй като тя очевидно беше далеч, поеха към градския съд.
Там също ги очакваше изненада: сградата на съда беше блокирана от кордон предани догиери. Главният догиер обясни, че са взети изключителни мерки за сигурност, тъй като ще се гледа делото на двама изключителни престъпници и не са изключени терористични акции, целящи да отвлекат изключителните престъпници. Изключено е, каза пазачът, тъй като изключителните престъпници още не са дошли и ако малко не поохлабите примката, те изобщо няма да дойдат. Запитан беше откъде знае такива подробности. След дълги разправии и строги паспортни проверки Блез и Йоасаф успяха да минат през догиерския кордон, но бяха предупредени да не правят никакви жалки опити за бягство, нито пък да организират собственото си отвличане, тъй като при тази охрана пиле не може да прехвръкне, да не говорим за пълзящи и крачещи, затова е глупаво да се дават излишни жертви. Обещаха.
По пътя към съдебната зала Йоасаф изстена:
— Жалко, няма да има публика. Никога не ми е вървяло в живота.
Залата наистина беше полупразна — освен официалното съдебно тяло и свидетелите имаше само пет-шестима зяпачи, вероятно дребни репортери от местния печат.
Съдът на бъдещето, уважаеми читателю, се различава коренно от съда на настоящето. Ако можехте да видите съдията например, той би ви заприличал по-скоро на папа — царствено копринено наметало (бяло, цветът на справедливостта, защото обхваща всички възможни цветове) със сърмено везмо, висока корона, украсена с изкуствени диаманти, със скиптър в ръката. Обвинителят прилича на служител на Светата инквизиция — черен конус и два прореза за очите, а адвокатът — на древногръцки ритор от времето на Перикъл или малко след това, да речем, на Демостен, когато произнася надгробната възхвала за падналите при Херонея, но не толкова плешив. Съдебните заседатели, както и преди, нищо не разбират от юриспруденция, но са поставени там не за да дремят, или не само да дремят, но и да олицетворяват обществената съвест и справедливост. Всички усилия да се заменят секретар-машинописките с магнетофони завършиха безуспешно, защото магнитният запис не може да е автентично доказателство. Читателят сигурно ще запита защо написаното с машина може да е доказателство, а собственият глас не може, но това са висши правни съображения. Затова секретарките бяха заменени с роботки, а тракането на машините си остана. На важни процеси като този присъствува и член на градската управа, обикновено кметът, защото е най-любопитен и има най-малко работа.