Приятелят й не е дошъл.
Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.
Барът беше претъпкан и щом една маса се освободи, тя веднага седна на нея, поставяйки отгоре питието си, а чантата си на другия стол, за да го запази.
— Може ли?
Тя вдигна поглед. Един мъж стоеше пред нея.
— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната. — Той посочи чашата си на масата. — Оставих питието, за да си запазя мястото.
Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената се ухили.
— Хей, Франк. Какво те забави?
— Здравей, Клер. — Той вдигна чантата й от стола и й я подаде, за да седне. — Само бумащината. Исусе, смятах нашата система за бюрократична, но френската… Което ме подсеща за нещо — той извади голям кафяв плик от сакото си и го плъзна по масата. — Документите, които искаше. Всички са тук. Само ги изпрати до имиграционните служби, те ще свършат останалото.
— Благодаря — тя пусна плика в чантата си.
— И така — Франк се огледа наоколо. — Какво трябва да направя, за да си поръчам една бира?
Тя поклати глава.
— Тц! Завесата се вдига след десет минути. И аз категорично отказвам да закъснея. Тези билети са като златен прах.
Той въздъхна.
— Това е момчето, което ще те прослуша за неговата следваща прожекция, нали?
— Същото.
— Тогава смятам, че е по-добре да отидем и да го проверим — той все още не ставаше. — Предполагам, че ще участваш.
Тя направи жест с ръката си.
— Може би да. Може би не. Ще разбера след две седмици.
Той се разсмя.
— Хайде. Аз те познавам по-добре след всичко това, Клер. Обзалагам се, че си била страхотна.
— Не бях лоша — каза тя. — Не, не бях лоша.
Тя също се усмихна, а след миг се усмихна и той, защото те двамата знаеха, че истината беше малко по-различна.
— В такъв случай — каза той, изправяйки се — след вас, мис Роденбург.
Благодарности
Много хора ми помогнаха при проучванията ми за тази книга. Особено съм благодарен на изтъкнатите патолози и собственици на погребални бюра от цял свят, които се отзоваха на запитванията по имейла на един абсолютно непознат за тях чужденец с благосклонност и търпение. Покойният професор Чао от Сингапурския научен институт по съдебна медицина беше източник на безценна информация, както и много други услужливи мнения в www.funeral.net.
Тази книга нямаше да бъде написана, ако не бяха направени две различни описания на операцията с примамка след убийството на Рейчъл Никел през 1997 г.: „Мъжът-трион“ от Пол Бритън и „Кой всъщност уби Рейчъл?“ от Колин Стаг и Дейвид Кеслър. Аз се надявам, че всички засегнати ще ми простят използването на тяхната истинска житейска трагедия за основа на моята художествена творба. Аз съм също така задължен на няколко книги върху актьорското майсторство и сценичното изкуство, особено на съчиненията на Кейт Джонстоун и Патси Роденбург.
Много мои приятели са чели книгата в нейните ранни редакции. Специално искам да благодаря на Майкъл Уорд, Кларк Морган и Пол Филипс за съветите им относно всички неща в Америка; на Наташа Тейлър и Антея Уили за безценната помощ при „Цветя на злото“ на Бодлер; на Манди Уийлър за съветите относно актьорското майсторство; на Клив Танкуъри за неговия ентусиазъм; на обитателите на виртуално Чикаго за проникването във виртуалния свят на Интернет и в сексмрежата; на Брайън Инес за съдебномедицинските експертизи; на Йън Уили и Сиен Грифитс за тяхната подкрепа; и преди всичко на моите посредници Карадок Кинг и Сам Норт от информационната агенция „Уат“ за техните явно неограничени възможности да се преструват, че няма нищо друго, което да желаят така силно, както да прочетат „Убийство в Ню Йорк“ още веднъж.
Тази книга е посветена на Майкъл Дърбън, който никога няма да я прочете, но все пак му благодаря.