Това вече бе четвърта пратка оборудване, което качваха нагоре, и изглежда, че управителят на хотела вече започваше да го втриса.
Тишината беше нарушена от единия турист, който искаше да разбере какво става. Дали не снимат филм?
Честно казано, това съвсем не беше глупаво предположение, защото материално-техническото обезпечение на съвременния оглед на едно местопрестъпление използва повече такова оборудване, отколкото снимането на филм: осветителни тела, два вида камери, видеомонитори, хора, вземащи отпечатъци от пръсти с техните малки куфарчета за грим под мишница и цяла малка армия от техници със закачени на коланите им портативни радиостанции.
— Познахте — нервно отговори управителят, — снимат филм.
Франк Дърбън вдигна очи към тавана на асансьора.
— И кой участва в него? — попита съпругата. — Има ли някой от известните?
Управителят с отчаяние погледна към Франк, но той разглеждаше облицовката на тавана.
— Ривър Феникс — изтърси накрая управителят. Съпругата кимна впечатлена.
— Той почина — каза Дърбън с въздишка.
— Исках да кажа, че филмът е за Ривър Феникс — поправи се управителят. — Използват дубльор.
Асансьорът спря на четвъртия етаж и двойката слезе.
— Не се ли нуждаете от още някой? — попита мъжът, задържайки вратата.
— Той наистина е добър — потвърди жената. — Хайде, скъпи, покажи им какъв си Клинт Ийстууд.
Дърбън въздъхна и погледна демонстративно часовника си.
Мърморейки, управителят избута пръстите на туриста от вратата на асансьора.
— Пожелавам ви приятна вечер. Надявам се да я прекарате с удоволствие — каза рязко той.
До петия етаж се качиха в пълно мълчание.
Щом се раздели с жената на адвоката, Клер помоли шофьора да я закара до театъра на Петдесет и трета улица и Бродуей. Беси, нейната съквартирантка, току-що бе дебютирала в един мюзикъл и Клер й обеща да мине за кастинг-партито.
Това всъщност не беше премиера, а само смяна на актьорския състав на шоуто, което се играеше вече втора година. И понеже беше нещо като „разпродажба преди ликвидация“, възможностите за изява в него бяха ограничени, дори и повече от обикновеното, тъй като играеха танцуващи и пеещи овце.
Когато Клер пристигна, актьорите стояха в дъното на сцената, възбудени от аплодисментите. Миришеше на грим, на сценична боя и на прожектори, на специфичната опияняваща миризма на театър. Тя спря и я пое с пълни гърди.
За миг я прониза внезапна остра болка. За нея това царство бе забранено.
Бързо прогони това чувство. Не беше честно по отношение на Беси да проявява ревност в тази незабравима за нея нощ. Тя намери приятелката си и я поздрави, като силно я прегърна.
Беси отвърна на прегръдката, но някак разсеяно. Клер забеляза, че тя още беше на работа. Един от групата млади актьори нахално се подмазваше на режисьора, дебел гадняр, чиито шеги със сигурност не бяха и наполовина толкова смешни, колкото се предполагаше от гръмогласния смях на подмазвача. Клер реши да си тръгне. Беси я обичаше като сестра, но извън личните отношения Клер се явяваше част от конкуренцията.
Тя погледна часовника си. Адвокатът, крачещ надолу-нагоре в апартамента си в Роялтън, точно в момента трябваше да получава съобщение по телефона, че жена му е на партера.
— Здравей, Клер — чу се глас.
Беше Раул Уолш, момче, с което тя беше излизала няколко пъти, след като пристигна в Ню Йорк.
— Минават ли номерата? — попита я той.
Дали на нея й се стори така или той постави едва доловимо ударение на думата „номера“, намек за другото му значение.
— Не е зле — отговори тя. — Моят агент ми уреди няколко дублажа. И ще ме прослушват за ролята на Ваня следващата седмица.
— Наистина ли? Аз чух, че последната роля са я дали на Керъл. На Керъл Рюбен — каза той, като гледаше над рамото й и кимаше на минаващите си познати.
— О-о-о… Не съм чула за това.
— Все пак да получиш работа за дублиране е супер. Наистина супер — той й се усмихна с фалшивата нюйоркска усмивка.
Тя помисли, че е достатъчно добър актьор, за да го изиграе по-добре, ако поиска.
— А как е твоят приятел детектив? — попита той провлечено. — Още ли работиш за него?
— Хенри Малори — каза тя. — Да, понякога.