— Хенри Малори — повтори той. Устните му трепнаха. — Господи, Хенри Малори! Харесвах го, когато бях момче. Когато играеше в „Детективът“. А той добре ли е, нали се сещаш… — Раул имитира жест на пиене от чаша.
— Хенри е добре — отвърна тя отегчено.
— Е, добре — каза Раул, като се раздели с нея. — Пак ще се видим, нали?
И наистина, всъщност Хенри не беше частен детектив. Някога той беше играл роля на инспектор в един телевизионен минисериал, след което характерът му рязко се променил. Говореше се, че все бил прекалено пиян и не можел да си чете репликите.
Каквато и да е била причината, но той решил да си смени професията. Отворил истинска детективска агенция.
Много преди Клер да го срещне, телевизията беше завела съдебно дело срещу него, за да престане да носи името на своя герой от шоуто.
Не беше изненадващо, че най-многобройни при него бяха семейните случаи. Както и тези за изгубени домашни любимци.
Марси й каза по телефона само:
— Просто иди и виж. Ако се разбереш с него, ще говорим допълнително. Ако ли не — още един изгубен следобед.
Клер стигна с метрото до Лоуър Ийст Сайд и се пребори с решетката на античния асансьор в една стара офис сграда. На четвъртия етаж имаше редица врати с имена на компании, написани с кафяви букви, подобни на картините на Едуард Хопър. „Сахид импорт“, „Дрехи от нутрия“, „Застраховка живот“ и накрая „Частно детективско бюро Малори“.
— Търся господин Малори — обърна се тя към слабия възрастен мъж зад бюрото.
— Аз съм — отговори той и тромаво свали краката си на пода.
Неговото сякаш изсечено от камък лице беше все още красиво, но очите му сълзяха, а бялото им беше жълто като пожълтелите му от никотина пръсти.
— А вие трябва да сте дамата.
— Дама? — там, откъдето тя идваше, „дамите“ бяха част от пантомимата.
— Дамата, която накарала епископа да пробие с ритник дупка във витражния прозорец.
Тя сигурно изглеждаше объркана, защото той се засмя със самоуверен, лаещ звук.
— На нищо ли не ги учат днес младите актьори? „Сбогом, моя красавице“ с блестящия Дик Пауъл и Клер Тревор. Всички най-хубави детективски истории започват с „дама“.
Изведнъж тя разбра защо малката стаичка й се стори толкова позната.
Хенри Малори бе подредил своя офис като в черно-бял филм от 50-те години. Тежък металически вентилатор раздвижваше напоения с цигарен дим въздух над закачалката за шапки, шкаф за документи от преди войната, стол с извити крака и бюро от чам. Единственото, което липсваше на сцената, беше бакелитен телефон и двестаграмово шише „Бърбън“, но тя скоро щеше да открие, че последното липсваше само защото Хенри по принцип държеше двестаграмките си в кошчето за боклук.
Това, което тя никога не откри обаче, беше дали реквизитът е в чест на клиента или на собственика.
— Марси ми каза, че вие провеждате прослушване… — започна тя.
Хенри поклати глава.
— Не, не, не прослушване. Прослушване означава стотици талантливи хора, които ги карат да се чувстват като месо за продан. Това е повече като… вербуване. Нямате избор, Клер.
— И какво ще правя?
— Ще работите за мен.
— Като детектив? Слушайте, тук сигурно е станала…
— Като актриса — прекъсна я той. — Марси каза, че можете да играете.
Тя сви рамене.
— Но дали можете в реалността? — попита той на глас. Неговите обувки пак се качиха плавно на бюрото, а той се облегна на стола, като я гледаше с насълзените си, но озарени от интелект очи. — Вероятно умеете да се разхождате по сцената и да правите това, което правят и другите актьори, всичките малки маниерни ефекти, които хората наричат игра. Но можете ли да го правите в реалния живот? — той посочи с палеца си към улицата. — Ще можете ли да го правите там навън?
— Играя професионално от четиринайсетгодишна.
— Аха, сценично училище за хлапета.
— Ние не бяхме хлапета.
— Вземи някого на работа, за да видиш какъв е — сега палецът бе насочен към неговите гърди. — Когато аз бях на четиринайсет, работех при Орсън Уелс.
— Снимали сте се във филм на Орсън Уелс?
Хенри намигна и с крак побутна другия стол към нея.
— Седнете — предложи той — и аз ще ви разкажа за времето, когато бях прелъстен от Одри Хепбърн.