Днес — каза д-р Литмън — ние ще се учим как да слушаме.
— Моля?
— Казах, днес — тя спря. — Ха-ха. Много смешно.
Беше сутринта на деветия ден, и те двете се чудеха докъде всъщност са стигнали.
— Това, което искам сега да ти покажа — продължи тя — са няколко основни невролингвистични техники.
Тя постави на предния проектор таблица, разделена на две колонки, едната озаглавена „Грешно“, а другата — „Вярно“ и записа в първата.
— Първо, постарай се да не правиш преценки. Например като казваш „това е отвратително“ или даже „това е прекрасно“ е по-малко полезно от неутралното „разбирам“ или „какво мислите по въпроса?“ Съветът — „защо не опитате това?“ — също не е много добър. По-добре е малко проучване: „Виждам, че сте притеснен“ или… вие сте неспокойна, Клер. Случило ли се е нещо?
Клер сви рамене.
— Изучавахме го в актьорския клас. Наричахме го спиране и допускане.
— Трябва да забележиш, че тук е съвсем различно. Сега това… — Колко още ще говорим за всичко това? — простена Клер.
— Подготовката ми продължи седем години. Трудно ми е да повярвам, че за девет дни…
— Трудно ми е да повярвам, че за девет дни… — повтори след нея Клер. Имитацията на гласа на д-р Литмън беше толкова удачна, че психиатърът се изчерви.
— Това ми напомня, Клер — каза тя с леден глас — че ти трябва да ни се обаждаш, когато пак те прихване. Ние май трябва да планираме нашата операция, като вземаме предвид лошото ти настроение.
По средата на следобедното занятие се обади пейджърът на д-р Литмън. Кони го извади от джоба си, прочете съобщението и побърза към телефона.
— Нещо интересно ли е? — попита Клер, когато тя се върна.
— Изглежда. — Д-р Литмън сложи пейджъра на бюрото.
— И? — попита Клер, след като Кони не продължи. — Какво се е случило?
— Имаме друго убийство. Полицията смята… възможно е убиецът да е същият. Искат да отида на място. — Тя погледна към Клер. — Ще дойдеш ли с мен?
— Аз ли? — попита Клер изненадана.
— Мисля, че ще е полезно да видиш непосредствено срещу какво сме изправени — спокойно каза д-р Литмън.
Сега хотелът е друг. Този път е по-евтин, на Второ авеню, между последните останали пийп-шоута и секс-кина. Съдейки по миризмата в коридора, това е място, където повечето клиенти не остават за цяла нощ.
Клер и д-р Литмън трябваше да чакат долу, докато службата за криминални разследвания приключи. Д-р Литмън беше видимо развълнувана. Отначало Клер прие това за нервност, но постепенно проумя, че чувствата на психиатъра не бяха страх.
Кони беше развълнувана.
Тя улови погледа на Клер.
— Рядко се случва да имаш възможност да видиш мястото на престъплението веднага след извършването му — обясни тя.
Те получиха работните гащеризони от бяла хартия, за предпазване на мястото от замърсяване със случайни влакна от облеклото им, а също и еластични торбички за нахлузване върху обувките. След това ги придружиха догоре.
Дърбън вече беше там. Той ги погледна, когато влязоха.
— Тя защо е тук? — попита той, като посочи към Клер.
— Исках да дойде.
В един миг на Клер ѝ се стори, че той има нещо против. После Франк сви рамене.
— Когато я намериха, беше в този вид — каза той, като посочи с жест леглото. Одеялото повтаряше очертанията на тялото.
— Пердетата бяха ли дръпнати? — попита д-р Литмън.
— Не.
— Предполага се, че е било още тъмно, когато си е тръгнал — промърмори тя. — Той не е стоял дълго тук.
Франк сложи ръка на одеялото.
— Гледката не е приятна — предупреди той Клер и го махна.
Клер беззвучно отвори уста, но не можа да си поеме въздух. Сякаш някой бе изсмукал всичкия кислород от малката стаичка.
Тялото на леглото е черно и е на жена. То лежи с лице нагоре, само че лицето го няма. Даже и главата я няма. Там, където трябва да бъде вратът, стърчи кървав кол, ръкав от гладка кожа покрива тръба от бял хрущял.
Полицаят смъкна одеялото надолу. Между голите крака на момичето лежеше главата. Капки олио блестяха в къса африканска коса. Подутият изпъкнал език беше изплезен право към мястото, където се събираха бедрата.
Клер се обърна, побягна към банята и повърна под душа.
След няколко минути дойде Франк.
— Извинете — каза тя, хълцайки.
— Недей. Не трябваше да те карат да гледаш такива неща.
Тя посочи към душа.
— Дали аз…
— Си замърсила мястото на престъплението? Не се безпокой. Ние свършихме тук. Виж, ако не искаш да се връщаш там…
Тя поклати глава.
— Вече съм добре — и тя се върна след него в спалнята.
— Видя ли ушите ѝ? — попита Франк д-р Литмън. От двете страни на главата на момичето имаше две кървави дупки в долната част на ушите. Обеците бяха откъснати. Същото беше и с горната част на пъпа.