Приятелят ѝ не е дошъл.
Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.
Тя си намери маса с изглед към входа и гледаше вратата, очаквайки някого с безпокойство.
Той обаче се появи отзад, като постави стола си до нейния. Тя се чудеше, колко ли дълго е седял някъде и я е наблюдавал.
Беше облечен с тъмно кожено яке, красиво черно поло и панталон с цвят каки. Преди да седне, той завъртя тежката халка на малкия си пръст.
— Клер — каза ѝ, — колко е хубаво да те видя. Неговите очи с цвят на зелено френско грозде следяха нейните. За момент тя имаше усещането, че той може да види всичко, че знае всичко, че може да забележи жиците, залепени за кожата ѝ и предателството в сърцето ѝ.
— Здравей, Кристиан — поздрави го тя.
Цял следобед Кони се занимаваше с Клер, като репетираше историята ѝ за последен път. Коя си ти? Защо си тук? Какво искаш?
Но съзнанието на Клер беше заето с доста по-практични неща. Когато работеше за Хенри, тя изпълняваше отделни поръчки с различен глас или акцент. Не за нещо друго, заради практиката.
Сега не можеше да си спомни с коя Клер Кристиан Воглер е имал последната си среща: с американката или с англичанката. Историята ѝ беше достатъчно гъвкава, за да се нагоди и към двете. Въпросът беше дали той ще разбере несъответствието.
Тя се спря на американката. Един от двата варианта беше правилен, или просто Кристиан не я е запомнил добре от първия път.
— Ти си още по-хубава, отколкото те помня — каза той и понечи да я целуне по бузата.
Неговото кожено яке се плъзна по нея, меко като паяжина; тогава тя си спомни за Беси, която беше вегетарианка и ѝ обясняваше, че, за да направят толкова мека кожа, използват още неродените малки.
— Благодаря ти — каза тя. Как ли щеше да реагира нейният типаж? — Макар че всъщност бих предпочела да не ме лъжеш, даже и с комплимент.
Дали прекалено много се чудеше? Воглер обаче се усмихна на нейните „ухапвания“.
— Това не са лъжи — каза той. — Не лъжа за неща, които имат значение.
В паузата, която настъпи, те си поръчаха питиета. Тя докосваше тила си, мързеливо поглаждайки непознатата бодяща коса отгоре на врата ѝ. Фризьорът, при когото отиде този следобед, я умоляваше да не подстригва косата си толкова късо, като твърдеше, че тя никога повече няма да порасне същата. Но тя беше непреклонна и в крайна сметка той направи това, за което го молеха. Кичурите мокра коса падаха пред лицето ѝ като сняг.
Къса коса, като на жена му. Малък детайл, но кой може да каже какъв детайл ще го накара да направи разликата.
Франк, който седеше в чакалнята на фризьорския салон, я наблюдаваше в огледалото, а погледът му беше омекнал с нещо, което можеше да се нарече жалост.
Докато фризьорът, щракайки с ножиците, изравняваше косата ѝ, Клер имаше усещането, че преминава от сферата на влияние на Кони в тази на полицая. От гледна точка на идеята за действие.
Няма повече четене от начало до край, нито репетиции.
Шоуто започва.
— Това е… странно — започна тя колебливо.
— Странно? Защо странно?
— Да се срещнем така… на живо, така да говорим, когато бяхме вече толкова… близки. — Тя срещна погледа му. — Все едно да се събудиш до един непознат и да говориш за закуската.
Раницата на Клер е небрежно сложена под стъклената маса, като поддържа връзката с наблюдателите. Отвън в наблюдателния фургон Кони, слушайки собствената си линия, напрегнато следи разговора и кима, като го оценява по достойнство.
— Франк е прав. Момичето може да играе.
Очите на Кристиан не се откъсват от нейните.
— А често ли се случва това? Да се събудиш до един непознат?
— О, не. Аз просто помислих… добре, да. Понякога. Погледът ѝ се спусна надолу. — Всъщност повече през моята дива младост.
— Не ми изглеждаш толкова дива.
— Външността понякога лъже.
— Мисля, че не и твоята.
Тя започна малко да се дразни от предположението, че той я обърка и се отдръпна.
— И какво ти говори външността ми? — Той протегна ръка и внимателно обърна главата ѝ, за да я види в профил. Клер не можеше да му помогне: тя изпитваше наслаждение, съвсем слабо, от докосването на пръстите му. Не личеше, че той го разбира.
— Виждам някоя… прекрасна, но нещастна — каза той. — Така е, нали?
— Не се осланяйте на погрешната идея — отговори тя с яд. — Аз не съм доведена до отчаяние самотница, която търси мъж.