На печката ракът удряше с щипките си по тенджерата, от което тя дрънчеше.
— Не — каза тя, гледайки под краката си. — Не сега, Кристиан. Извини ме, но не сега.
„Не мисля, че той ще прибегне до насилие, ако му отговориш с «не» — ѝ беше казала Кони. — Очевидно той има много повече самоконтрол, отколкото си мислехме. Този убиец изчаква момента си, той контролира събитията по-добре, отколкото се възползва от тях. Но за всеки случай ние ще сме наблизо“.
Сега зелените му очи са неразбираеми и тъмни като нефрит.
— Не и при първа среща? Не те мислех за жена, живееща по такива правила.
— Не е така. Всичко се случи толкова бързо. Объркана съм. Направих грешки преди това. Бях съсипана.
— Както и аз. Но ти си ми ясна, Клер.
— Трябва ми повече време — каза тя. — Малко повече време.
— Разбира се — отговори той и пак я целуна. — Имаш време, колкото ти трябва.
Той извади рака от врящата вода; показа как се разбива черупката с чук, за да се отстрани отровният мозък.
двадесет и две
— Беше… интересно — каза тя.
Франк и Кони я гледаха скептично.
— Какво мога да кажа? — сви тя рамене. — Той е чаровен, интелигентен… много емоционален, разбира се, но мисля, че не е толкова самонадеян, колкото изглежда… Е, какво?
Те гледаха на нея, като двама родители, които не одобряват срещата на дъщеря си.
— Как ти се стори той, когато разчупваше рака? — попита Кони. — Беше ли въобще развълнуван?
— Сигурно. Аз също. Бяхме гладни, а яденето беше много вкусно. Всъщност той е прекрасен готвач.
— Безпокоя се за това — каза Франк на Кони.
— Трябва да разбереш, Клер, че една от опасностите на тази операция е, че можеш да хлътнеш дълбоко — каза Кони. — В момента, в който усетя, че това става, ще спра всичко.
— Но аз не хлътвам — с раздразнение отговори Клер. — Казвам само, че ако той е убиец, то той е приятен и очарователен убиец и това е всичко. — Тя почувства лек спазъм на вина, като си спомни как позволи на тялото си да реагира на целувките на Кристиан. Или просто играеше ролята си докрай.
— Пусни ѝ записа — каза Франк.
Кони включи видеото. Картината бе мъглява, на снежинки и черно-бяла, но Клер разбираше, че пред нея бе апартаментът. Фигурата на преден план бе Кристиан, който правеше кафе. Отляво в кадъра бе тя.
— В дванадесет и двадесет и една ти влезе в банята — каза Франк. — А сега гледай, какво правеше той.
Кристиан се отдръпна от печката и с две крачки прекоси кухнята. По-точно, с два скока. Другата камера го показа, когато той влезе в спалнята ѝ. Отвори гардероба ѝ и светкавично прерови дрехите ѝ. След това се приближи до леглото ѝ и разгледа съдържанието на чекмеджетата на нощното шкафче. После взе книгата, която тя остави, и внимателно прочете заглавието.
Той се обърна, сякаш се вслушваше в нещо, и тръгна към вратата. До леглото имаше кош за бельо, от който извади нещо, поднесе го към лицето си, помириса го няколко пъти и го сложи обратно. След няколко секунди първата камера пак го показа, като изсипваше кафето от кафемелачката, тогава и Клер пак се появи в кадъра.
Тя сви рамене.
— И какво? Той разглеждаше апартамента.
— Той тършуваше в спалнята ти. Душеше мръсното ти бельо.
— Повярвайте ми — отговори тя, — случвали са ми се и по-лоши неща.
— Слушай — каза Кони, — показахме ти всичко това не за да докажем, че е виновен. Далеч съм от тази мисъл. Веднъж вече Кристиан не успя да се самоубие. Това, което искам да ти кажа, е — не загубвай контрол. Нито за секунда.
двадесет и три
Дните ѝ минаваха монотонно.
Сутрин ходеше на гимнастика, прочиташе текстовете на пиесите в библиотеката, ходеше до театралното студио или спеше. От полицията ѝ намериха работа като сервитьорка в един бар в горната част на града само за обяд. Работата беше за прикритие, ала доста тежка. Почти всяка вечер Кристиан идваше и те излизаха навън, придружавани на дискретно разстояние от цивилни полицаи, колегите на Франк.
Тя носеше тежко колие от фалшиво злато с миниатюрен микрофон, вграден в камъка, и предавател, поставен в клипса ѝ.
— Клипсите са отвратителни. Хората, които използват подобни неща — обясни Франк, — за да шпионират метресите си, обикновено са богати.
Понякога Кристиан ѝ изпращаше имейлите с фантазиите си. Веднъж, преди той да я остави да заспи, тя щеше да облече тениската си, която носеше вместо нощница, щеше да се изтегне в леглото си и той щеше да ѝ ги чете на глас, както се четат приказки на дете. Само че това не бяха приказки.
Д-р Литмън не се надяваше много, че една от тези фантазии изведнъж ще разкрие Кристиан като убиец на жена си. Играта, която те играят сега, е дълга и неясна, игра на наблюдение и очакване.