Щом всяка моя кост изсмука тя, и главно,
когато се възвих към нея бавно-бавно,
целувка да ѝ дам, аз друго не видях,
освен на хълбока с гной пълен кози мях.
Няколко момчета се ухилиха. Единият прошепна с възторг: „Мъж — един път“.
— Този конфликт е забележителен в живота на Бодлер, също както и в неговата поезия — продължи Кристиан, като умишлено не обръщаше внимание на реакцията, която предизвикаха цитираните от него стихове. — Вероятно си спомняте неговото известно писмо-отказ, което изпрател на Venus Blanche, в което ѝ казва — за първи път Кристиан погледна в записките си, като сложи очилата си и ги свали след прочита на цитата: — „Скъпа моя, виждаш ли, преди няколко дена ти беше за мен богиня: толкова благородна, толкова недосегаема. И ето сега си тук, жена… Аз се страхувам от страстта, защото познавам ужаса, с който тя ме изкушава“.
Клер изведнъж осъзна нещо, което не познаваше преди: Кристиан е необикновено талантлив изпълнител. Той задържаше вниманието на аудиторията върху себе си.
— За Бодлер сексът не е силно физиологично желание, а метафизична история. Не няколко безсмислени акробатични упражнения, а връзка или даже проводник към ужасни тъмни мистерии на всекидневието. Както всички мистици, и той естествено е обречен на разочарование. Постиженията — героизмът — се базират на опит.
Даже когато Кристиан свърши да говори, ръката му остана протегната във въздуха. Момичето, което седеше на първия ред с отворен пред нея яркочервен лаптоп, бурно се изказа:
— Вие казахте, че той е третирал жените като сексуални обекти. Като го слагате в учебната програма, не помагате ли за възвеличаване на неговите възгледи?
Кристиан учтиво и методично започна да обсъжда нейното твърдение. Другите студенти, приемайки това за края на лекцията, събраха конспектите и лаптопите си и взеха да стават от местата си.
Клер изчака, докато Кристиан и момичето приключат. Когато страстите се успокоиха и студентите излязоха, Кристиан дойде при нея.
— Да тръгваме — каза той. — Имаш ли чанта?
— Долу е.
— Тогава ще я вземем на път за паркинга — Той изглеждаше много весел, очаквайки почивката извън града.
— Имаш ли кола?
— И още как!
Колата беше ситроен отпреди войната, грамадна и темпераментна антика, която се противопоставя с бумтене на скоростния лост да се пребори с петъчното задръстване в южно направление през тунела Линкълн. Нямаше плейър за компактдискове, но имаше радио с фиксирани станции. Тя беше учудена, че хваща американски станции — R.E.M. звучаха почти като богохулство от уред, създаден за песните на Едит Пиаф и за Le Jazz.
Белият фургон трябваше да се придвижва много бавно, за да не се удари в тях.
Приятелите на Кристиан живееха на четири часа път южно от града. Когато Кристиан отбиваше встрани от главния път, гърбът на Клер я болеше немилостиво.
Тя знаеше предварително, че хората, с които щеше да се запознае, Филип и Елен, са приятели на Кристиан и Стела. Не беше много сигурна, че за Кристиан беше важно да я убеди през тази седмица, но беше сигурна, че това е нещо, което той направи с лекота.
Къщата бе голяма и обкована с ламперия. Тя гледаше отгоре на отдалечен скалист залив. Беше пълна с боядисани в бяло и синьо мебели, както и с множество картини с маслени бои с изгледи на морски нос. Елен бе художничка, доста добра според Клер.
Елен и Филип приятелски я поздравиха, което не можа да прикрие тяхното любопитство.
— Значи, вие сте момичето, което убеди Кристиан да излезе от черупката си — прошепна Елен, когато Кристиан се обърна с гръб към тях. — Наистина много ни е приятно да се запознаем. Той се срамуваше да ни разказва за вас.
Когато пренесоха багажа си от колата, те се запознаха и с другата двойка, която седеше на голямата кухненска маса и почистваше грах.
— Кристиан, нали помниш Хана и Соул? Хана, Соул, това е Клер — представи ги Елен. Хана и Соул се усмихнаха вместо поздрав.
— А тези там, които гледат телевизия, са техните деца. Страхувам се, че къщата е абсолютно пълна — Елен посочи вратата. — Оставете багажа си и елате долу да пийнем.
В стаята имаше двойно легло и гледка към океана, от която спираше дъха. Морган, рижият сетер на Елен влезе през отворената врата и скочи на леглото.
— Аз ще спя на пода — каза спокойно Кристиан. — Извини ме, мислех, че съвсем ясно ѝ обясних…
— Няма проблем — отговори Клер, прогонвайки кучето от леглото. — Изглежда сякаш Морган трябва да защитава честта ми.
Обядът беше истинско удоволствие — миди от залива, костур, който Филип бе уловил собственоръчно, и салата от грах. Кристиан беше прав: хубаво бе да излезеш от града и да пиеш „Пулини-Монтраше“ с тези образовани, интелигентни и свободни хора, които я приеха за събеседник, не обръщайки внимание, че на възраст тя бе по-близо до децата на Соул и Хана, отколкото до тях.