— Всъщност ти изобщо не смяташ, че той го е направил. Нали така? — скептично попита Кони. — Ето защо се съгласяваш. Мислиш, че той е всичко, което искаш да бъде.
Клер се изчерви.
— А вие въобще мислили ли сте някога, че той може да е невинен? А? Какво би направил невинен човек, когато се изправи срещу някого, който иска всички тези странни глупости? Ще продължи ли с това? Няма ли да се преструва той, че му е интересно всичко онова, за което тя му говори, че ѝ харесва?
— Защо ли ще го прави? — попита д-р Литмън.
— Ако… ако той мислеше, че тя е особена. Такава, която той наистина би оценил. Ето защо той ще иска.
— Франк.
— Да?
— Ти не можеш да го направиш. Това момиче започва да хлътва — предупреди Кони.
— Възможно е — уморено каза Франк, — но тя е единственото момиче, с което разполагаме.
двадесет и шест
Клер бродеше часове наред по улиците на Ню Йорк; не пазаруваше, само се шляеше. Франк беше прав: тя имаше задръжки по отношение на играта си. Преди години се учеше да гледа на тялото си като на нещо отделно, като на парче сурова материя, като на средство.
Тя мислеше за актьорите, които стигнаха доста далеч, много по-далеч от нея, превръщайки се в надменни чудовища, докато върви постановъчен сценарий или живеят в инвалиден стол, изпълнявайки ролята на паралитици. В сравнение с това, ролята, която я караха да изиграе, не беше кой знае какво.
Ако тя имаше задръжки относно следващата си стъпка, то не беше заради самата нея, а заради него. Тя се страхуваше, че ако има интимни отношения с Кристиан, той още повече ще се оплете в паяжината на д-р Летмън.
Кони бе права, че тя хлътна прекалено дълбоко и по начин, който не очакваше. Обръщайки поглед назад, тя не можеше да разбере, кога точно се случи това, кога стана толкова зависима.
Ако сега се оттеглеше, щеше напълно да загуби Кристиан, а тя не искаше това да става.
Сутринта тя мина покрай книжарницата за театрална литература. Не беше идвала тук вече няколко седмици; нейният предишен живот се бе отдалечил в миналото, както и спомените ѝ сякаш се отнасяха за съвсем друг човек.
Тя влезе и се спря в секцията за сценарии. Тук имаше фотьойли и тя седна в един от тях с въздишка на облекчение. Намери на лавицата копие от „Случката в зоопарка“ на Алби и се потопи в пиесата.
Минаха около десетина минути. Тя не усещаше присъствието на другите купувачи около себе си, но изведнъж, обезпокоена от нещо в периферното си зрение, вдигна поглед и видя познато лице.
Той минаваше покрай лавиците, докато не спря съвсем близо до нея и тя знаеше, че не греши. Тясно лице на невестулка. За част от секундата тя помисли, че може би е от актьорския клас. Не, не беше. От някакъв английски филм? И тогава се сети. Пред нея е изнасилвачът на деца, когото Коки хипнотизираше.
Клер разгледа лицето му, за да бъде съвсем сигурна. Усетил погледа ѝ, той се обърна и видя, че тя го гледа. Каза ѝ: „Привет“ и пак се обърна към лавицата. След минута отново се обърна и погледна книгата ѝ.
— Добър избор — каза той с желание да завърже разговор. — И аз харесвам тази пиеса.
Тя се чудеше защо той не можеше да я познае, но се сети, че той изобщо не беше имал възможност да я види. Тя го помнеше от телевизионния канал CCTV.
— Извинете — побърза да каже тя. — За миг си помислих, че някъде съм ви виждала.
— Често се случва — отговори той и приглади с ръка косите си назад, смятайки, както много други, че така става по-красив. — Когато те виждат по телевизора, хората си мислят, че ти живееш някъде наблизо до тях — обясни ѝ той.
— Така е — би трябвало той да помни онзи сеанс, съобразяваше тя.
— Може би сте ме видели в компютърната програма „Епъл“? — попита той.
Тя се намръщи.
— Вие актьор ли сте?
— Безспорно — той се усмихна.
— Лежали ли сте някога в затвора?
— Ей! — пошегува се той. — Бившата ми жена мислеше, че би трябвало, но… — думите замряха на устните му. Той пак я погледна. — По дяволите — рече стреснато и хукна да бяга.
Той бягаше през магазина, разблъсквайки другите посетители, а тя бързо го следваше, доколкото можеше. Той лавираше в потока от хора, спасявайки живота си. Клер се опитваше да го сграбчи, но не беше издръжлива колкото него, нямаше и място, за да бяга по-бързо и да го настигне.
Полиция!
На кръстовището имаше полицай, регулиращ движението. За последно тя се втурна в потока от коли, избягвайки камиони и влекачи.
— Онзи мъж е избягал затворник — викаше тя, сочейки го с ръка.
— Кой мъж? — попита полицаят, като се вглеждаше в минувачите.
Отговор не последва.