— Добре — каза Дан. — Тук имаме тялото на млада жена, на красива млада жена. Не ми е приятно да го казвам, Харолд, но навън има болни хора. Аз смятам, че трябва да вземем под внимание и версията, че някой се е опитал да се гаври с тялото ѝ. А това означава, че действително трябва да отлежим погребалната церемония и да я изпратим в Лонгбей, за да ѝ направят съдебни тестове. Ще видим дали те ще намерят някакви физически доказателства за подобни неща.
— Дан — каза Харолд — ние с теб знаем, че ако отложим погребението по тази причина, то това ще бъде край на средствата ми за съществуване. Никой няма да ми повери повече скъпия си покойник. Ако нещо от този род се е случило гази вечер с това нещастно момиче, Бог да я прости, то няма да промени нещата за нея. Тя е мъртва. Но предположенията за това какво се е случило със сигурност ще направят нещата много по-лоши за нейното семейство, както и за мен. Сега, както казахме, заедно ще направим оглед на тялото ѝ и ако има някакви физически свидетелства, даже някакви частички, потвърждаващи твоята версия, ние ще я изпратим в Лонгбей. Но ако не можем да намерим нищо, просто ще оставим момичето да почива в мир.
Дан Етъридж дъвчеше мустака си.
— Аз смятам, че не е лоша идеята да направим преглед — каза накрая той. — Тогава ще добием представа за какво става дума.
Двамата мъже заедно съблякоха трупа и внимателно го разгледаха.
— Не виждам нищо нередно — каза Харолд. Мисля, че можем да сме доволни. Или аз го изплаших, или наистина е бил крадец.
— Вдигни лампата — каза Дан. — Ще насочиш ли светлината насам?
Харолд насочи светлината от лампата над масата към ъгъла на стаята.
— Какво има?
Дан се вглеждаше в нещо на пода. Беше малък черен диск, малко по-голям от монета.
— Бих казал, че това е капачка от фотоапарат — каза накрая той.
— Изглежда малка за такава капачка — каза Харолд.
— Тя е от тези, дигиталните фотоапарати. Брат ми Ед има такъв. Техните капачки са по-малки. — Той се огледа наоколо. — Имаш ли ръкавици, Харолд?
— Сигурно. — Харолд извади чифт нитрилови ръкавици от шкафа. Полицаят надяна едната от тях и вдигна диска.
— Изглежда така, сякаш той току-що е правил снимки. Може би някое хлапе от колежа е правело голи снимки като предизвикателство, каквото и да знаем. И така, Харолд, засега друго няма да казваме. А това нещо аз ще го прибера в случай, че пак стане нещо подобно.
Когато Кристиан отново дойде в болницата след два дни, той доведе със себе си един човек, лекар, който, както разбра Клер, по някакъв начин работеше за него. Този човек, който се казваше д-р Феликс, ѝ зададе няколко въпроса с тънък висок глас и я заведе до прозореца, за да я разгледа на светлина. После той, със стиснати устни, обясни на санитаря до вратата, че иска да види д-р Бънерман. Санитарят измънка нещо за това, че не може да извика д-р Бънерман и Клер забеляза как устните на д-р Феликс станаха още по-тънки. Той дълго говори на санитаря с нисък глас. Скоро д-р Бънерман се появи, видимо притеснен, и д-р Фелиск го отведе настрана. Д-р Бънерман не си сложи престилката и Клер видя, че е облечен с пуловер. След това д-р Феликс се върна и спокойно каза на Кристиан.
— Можем да тръгваме. Тук всичко е уредено.
— Хубаво е, че сте дошли — каза Клер. — Ще се върнете ли?
— Ще ни оставите ли за момент? — помоли Кристиан д-р Феликс.
— Разбира се — отвърна докторът снизходително като човек, който знае, че за всяка минута с тях щедро му се плаща.
Щом останаха сами, Кристиан каза внимателно:
— Ти идваш с нас, Клер. Д-р Бънерман се съгласи, че не се нуждаеш повече от неговите грижи. Ще останеш при него, докато се оправиш. Така че полицията ще наблюдава само един адрес, естествено, ако нямаш нищо против.
— Разбира се, не.
— Добре. След няколко дни ще поприказваме повече, когато ще си изхвърлила всичките тези наркотици от организма си.
четиридесет и пет
Глен Фърниш се наведе над Елен Вортенсен и се загледа в тъмносините очи на момичето. Нежно, почти благоговейно, той изстиска капка от лепилото точно в центъра на ириса ѝ. После притисна клепача ѝ, подържа го малко така, за да засъхне лепилото.
Преди два дни бременната тийнейджърка беше свалена от гредата в една пристройка зад фермата на родителите ѝ, и сега очите ѝ побеляха и се покриха с ципата на разложението, светла като катаракта върху кръвясалия ирис.
Очите на момичето бяха кръвясали, защото височината не била достатъчна, за да се пречупи врата ѝ. Опитвайки се да се обеси, тя всъщност се задушила. Кръвта потекла покрай очите ѝ и капилярите по нежната кожа на бузите се напукали, което ѝ придаваше вид на изоставена шестдесетгодишна жена.