Изчаквам. Тишина. Бесен съм.
Приближавам пръст към върха на поялника и усещам топлината.
Време е да го убия.
Отварям вратата на стаята му ѝ всичко побелява като при експлозия или писък. Боря се, опитвам се да го видя, но не мога. Аз съм там, но същевременно съм и тук, обратно в настоящето. Седя на твърдото легло и цигарата се изплъзва от пръстите ми. Опитвам се да дишам.
Блъскам се в прага на паметта и откривам след него все повече спомени.
До мен на леглото е всичко, което ще ми потрябва пак тази вечер: черни дрехи, вълнена шапка, очила за плуване, нож марка „Стенли“.
Но засега аз седя тук и дишам.
Обронвам глава на ръцете си.
едно
Двамата мъже наблюдаваха улицата от известно време. Стъклата на колата се бяха запотили от дъха им и от топлите сандвичи, които ядяха. По-възрастният започваше да става нетърпелив. Къде беше тя? Защо, по дяволите, още я нямаше? По-младият беше спокоен, и се развличаше, като оглеждаше минаващите хубави студентки. Беше първият слънчев ден на пролетта и по улиците се разхождаха повече разголени жени от всякога. По-добре да си беше взел слънчевите очила. С тях щеше да изглежда като холивудско ченге.
— Ето я — посочи по-възрастният. — Тази, която излиза зад ъгъла.
— Защо си толкова сигурен?
— Просто инстинкт. Гледай!
Жената наближаваше трийсетте. Буйната ѝ къдрава коса загатваше, че във вените ѝ тече южна кръв, макар че дори от такова разстояние се виждаше, че очите ѝ бяха светлосиви или може би сиви. Беше по-скоро хубава, отколкото красива. Дрехите ѝ също бяха повече удобни, отколкото предизвикателни.
Беше облечена в светлосиньо и не носеше палто. Явно не считаше сутрешното слънце само за краткотрайно явление, въпреки че ефектът беше притъпен от тежките ѝ обувки марка „Тимбърленд“.
По-възрастният излезе прав: беше тя. Спря се пред къщата, свали раницата от гърба си и извади документите.
Питър подсвирна.
— Струваше си чакането.
— Хайде тогава. — По-възрастният избърса ръцете си с носна кърпичка и завъртя огледалото за обратно виждане, за да се увери, че изглежда добре.
— Навярно това е последният ни шанс, нека не го пропускаме.
Двамата слязоха от колата и закопчаха саката си, после тръгнаха към нея, докато тя се взираше в табелката „Продава се“.
— Госпожа Уилямс? — Ник, като по-възрастен, протегна ръка и се здрависа с нея. — Ник Улуей. Говорихме с вас по телефона. Да ви представя колегата си Питър Соумс.
Ръкостискането ѝ беше енергично, а усмивката — весела.
— Двама посредници за един имот?! Поласкана съм. Извинете за закъснението. Влакът от Лондон закъсня.
Ник не се поколеба.
— Винаги сме по двама, когато купувачът плаща в брой.
— Е, пачките не са у мен.
— Доколкото разбрах, вие искате да купите имота веднага? — В гласа му трепна нотка безпокойство, която Питър забеляза, но не и госпожа Уилямс.
— Да, трябва да открия нещо преди семестъра. — Тя замълча. — Навън е приятно, но да влезем все пак вътре.
— Разбира се. — Ник затършува из джобовете си за ключ. Питър едва сдържа усмивката си. Шефът му винаги се вълнуваше от хубавите жени.
— Остави на мен, Ник — каза той спокойно и взе ключа, като се усмихваше на госпожа Уилямс с обиграната си чаровна усмивка.
— Виждам, че имате гости — забеляза тя.
Двамата мъже се вцепениха. Най-напред Питър.
— Моля? — небрежно попита той.
— Ето там — тя отстъпи назад и посочи надписа „Продава се“, закачен на стената. По средата му отгоре имаше черно петно с размерите на топка за тенис. Докато го гледаха, една птичка излетя от него и се загуби над покривите.
Това е лястовиче гнездо — каза госпожа Уилямс.
— Не мога да си представя кога го е свила. Къщата се продава отскоро — излъга Ник.
— Искам да ми обещаете нещо. Ще я купя само с гнездото — усмихна се тя. — Не мога да ги изхвърля от новия им дом, докато се нанасям в своя.
— Разбира се — каза оживено Ник, но в себе си я укоряваше. Жена, която се тревожеше за птичките, едва ли щеше да превърне в свой дом къща № 57.
— В къщата са живели студенти и има нужда от ремонт — Питър вече бе поел ролята си и плавно минаваше от стая в стая. Той отваряше вратите и изчакваше госпожа Уилямс на някой праг, така че прелестните ѝ гърди и смайващ задник го притискаха, докато тя се промушваше край него. — Но общо взето, условията са добри…