Поаро седна и запали лампата. Забеляза, че влакът е спрял — вероятно на някаква гара.
Викът го беше стреснал. Спомни си, че в съседното купе е Ратчет. Той стана от леглото и отвори вратата точно когато кондукторът на спалния вагон мина бързо по коридора и почука на вратата на Ратчет. Поаро остави вратата си леко отворена и продължи да гледа. Кондукторът почука втори път. Иззвъня звънец и над друга врата по-надолу по коридора светна лампичка. Кондукторът погледна през рамото си.
В същия момент един глас от съседното купе извик на френски: „Се n’est rien. Je me suis trompe.“9
— Добре, мосьо. — Кондукторът забърза отново, за да почука на вратата, където светеше лампичката.
Поаро се върна в леглото облекчен и загаси светлината. Погледна часовника си. Беше точно един без двадесет и три минути.
ГЛАВА V
ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО
Поаро не можа да заспи веднага. Липсваше му най-вече движението на влака. Ако наистина навън имаше гара, тя беше странно тиха. И като контраст шумовете в самия влак изглеждаха необичайно високи. Той чуваше как Ратчет се движи в съседното купе — щракване, когато отвори мивката, шум от течаща вода, плискане, ново щракане при затваряне на мивката. По коридора навън минаха стъпки на човек по чехли.
Еркюл Поаро лежеше буден и се взираше в тавана. Защо цареше такава тишина на гарата? Гърлото му беше пресъхнало. Беше забравил да си поръча обичайната бутилка минерална вода. Погледна отново часовника си. Беше малко след един и четвърт. Ще позвъни на кондуктора и ще му поиска минерална вода. Пръстът му се насочи към бутона на звънеца, но се спря, когато сред тишината се чу иззвъняване. Човекът не можеше да се отзове изведнъж на всички повиквания. „Дзън… дзън… дзън…“
Звънецът продължаваше да звъни. Къде беше кондукторът? Някой започваше да губи търпение.
„Дзън…“
Този, който звънеше, държеше почти непрекъснато пръста си върху бутона.
Внезапно кондукторът дотърча, стъпките му отекнаха в коридора. Той почука на една врата, недалеч от купето на Поаро.
След това се чуха почтителният, извиняващ се глас на кондуктора и един настойчив, многословен женски глас.
— Мисис Хюбърд!
Поаро се усмихна на себе си.
Разправията, ако наистина беше разправия, продължи известно време. С деветдесет процента участвуваше мисис Хюбърд и само с десет кондукторът. Накрая, изглежда, въпросът беше уреден. Поаро чу ясно:
— Лека нощ, мадам — и затварянето на вратата. Той натисна своя звънец.
Кондукторът дойде веднага. Имаше притеснен и загрижен вид.
— Минерална вода, ако обичате.
— Добре, мосьо. — Може би веселото пламъче в погледа на Поаро го подтикна да се оплаче. — Американката…
— Да?
Кондукторът избърса челото си.
— Представете си само колко време ми трябваше, за да се оправя с нея. Тя настоява, упорито настоява, че в купето й имало мъж! Представете си, мосьо. В такова малко място. — Той махна с ръка към купето. — Къде може да се скрие? Убеждавах я аз. Изтъкнах й, че е невъзможно. Тя продължи да настоява. Събудила се и видяла, че при нея има мъж. Попитах я, как е могъл да излезе и да остави зад себе си вратата заключена? Но тя не се вразумяваше. Сякаш са ни малко другите грижи. Този сняг…
— Сняг ли?
— Но да, мосьо. Господинът не е ли забелязал? Влакът е спрял. Налетяхме на снежна пряспа. Господ знае, колко време ще стоим тук. Спомням си, че веднъж стояхме така цели седем дни.
— Къде сме?
— Между Винковци и Брод.
— Охо! — възкликна с досада Поаро. Мъжът излезе и се върна с бутилка минерална вода.
— Лека нощ, мосьо.
Поаро изпи чаша минерална вода и се приготви за сън.
Тъкмо заспиваше, когато отново се разбуди. Този път сякаш нещо тежко се бе ударило във вратата.
Той скочи, отвори и погледна навън. Нищо. Но вдясно от него, малко по-надолу по коридора, една жена, облечена в яркочервено кимоно, се отдалечаваше. В другия край, седнал на малкото си столче, кондукторът нанасяше цифри в големи листове хартия. Цареше мъртва тишина.
„Несъмнено нервите ми не са в ред“ — каза си Поаро и отново легна. Този път спа до сутринта.
Когато той се събуди, влакът все още стоеше неподвижен. Поаро вдигна пердето и погледна навън. Големи насипи сняг се издигаха около влака.
Погледна часовника си и видя, че минава девет часът.
В десет без четвърт, спретнат и елегантен както винаги, той влезе във вагон-ресторанта, където се разнасяше хор от оплаквания.
Каквито и прегради да беше имало между пътниците, те сега не съществуваха. Всички бяха обединени от общото нещастие. Мисис Хюбърд се оплакваше най-гласовито: