— Дъщеря ми каза, че това било най-лекото пътуване в света. Само да си седя във влака, докато стигна до Париж. А ето че може да останем тук цели дни. Пък параходът ми отплува в други ден. И как ще го хвана сега? Не мога дори да телеграфирам, за да отменя запазеното място. От яд просто не мога да приказвам!
Италианецът каза, че също бързал, тъй като имал спешна работа в Милано. Едрият американец рече, че това било „много лошо, мисис“ и успокоително изрази надеждата, че влакът може да навакса загубеното време.
— Сестра ми… нейните деца ме чакат — каза шведката и заплака. — Не мога да им се обадя. Какво ще си помислят те? Ще си кажат, че ми са се случили лоши неща.
— Колко време ще останем тук? — попита Мери Дебенхем. — Не знае ли някой?
Гласът й прозвуча нервно, но Поаро забеляза, че тя не показва признаците на трескаво безпокойство, които бе проявила при задържането на експреса „Тавър“.
Мисис Хюбърд започна отново:
— В този влак никой нищо не знае. И никой не се опитва да направи нещо. Сбирщина негодни чужденци. Ако се бе случило у нас, някой поне щеше да се опита да направи нещо.
Арбътнот се обърна към Поаро и заговори внимателно на френски с британски акцент:
— Струва ми се, че вие сте един от директорите на компанията, господине. Вие бихте могли да ни кажете…
Поаро се усмихна и го поправи.
— Не, не — каза той на английски. — Не съм никакъв директор. Бъркате ме с моя приятел мосьо Бук.
— О, извинете.
— Моля. Това е напълно естествено. В момента аз съм в купето, където беше той преди това.
Мосьо Бук не беше във вагон-ресторанта. Поаро се огледа, за да види кой друг отсъствува. Нямаше я принцеса Драгомирова и двойката унгарци. Липсваха също Ратчет, прислужникът му и прислужничката германка.
Шведката изтри очите си.
— Аз съм глупава — каза тя. — Лоша съм, че плача. Каквото и да се случи, е все за добро.
Но този християнски възглед съвсем не се споделяше от останалите.
— За добро е, дума да няма — обади се неспокойно Мъкуийн. — Ще киснем тук няколко дни.
— А коя е тази страна всъщност? — попита плачливо мисис Хюбърд.
Обясниха й, че е Югославия, и тя каза:
— О, една от тези балкански страни, Какво може да се очаква тогава!
— Вие единствена проявявате търпение, мадмоазел — рече Поаро на мис Дебенхем. Тя повдигна леко рамена.
— Какво може да направи човек?
— Вие сте философ, мадмоазел.
— Това предполага безпристрастие. Струва ми се, че моето отношение е по-егоистично. Научила съм се да си спестявам ненужните вълнения.
Тя говореше повече на себе си, отколкото на него. Дори не го гледаше, Погледът й мина покрай него и се взря през прозореца навън, където се издигаше натрупаният сняг.
— Имате силен характер, мадмоазел — каза кротко Поаро. — Струва ми се, че вие сте с най-силен характер сред нас.
— О, не. Наистина не. Познавам един човек, който е много по-силен от мен.
И кой е той?…
Тя, изглежда, внезапно се опомни и разбра, че го вори с непознат за нея човек, чужденец, с когото до тази сутрин бе разменила само няколко думи.
Засмя се с учтив, но хладен смях.
— Ето тази възрастна дама например. Може би сте я забелязали. Много грозна стара дама, но доста очарователна. Достатъчно е само да помръдне малкото си пръстче, да поиска нещо с учтив глас, и целият влак се разтичва.
— Всички тичат и за моя приятел мосьо Бук — каза Поаро. — Но това се дължи на факта, че той е един от директорите на компанията, а не защото има властен характер.
Мери Дебенхем се усмихна.
Сутринта течеше бавно. Няколко души, сред тях и Поаро, останаха във вагон-ресторанта. Сякаш всички чувствуваха, че времето минава по-бързо сред общество. Той научи още доста неща за дъщерята на мисис Хюбърд и чу за навиците, които е имал покойният мистър Хюбърд от момента на ставането и закуската с каша до лягането му вечер да спи със специалните чорапи, които самата мисис Хюбърд му плетяла.
Точно когато слушаше объркания разказ за мисионерските цели на шведката, един от кондукторите на спалните вагони влезе и застана до рамото му.
— Извинете, мосьо.
— Да?
— Мосьо Бук ви изпраща почитанията си и би се радвал, ако бъдете така добър да отидете при него за няколко минути.
Поаро стана, извини се на шведката и излезе от вагон-ресторанта след кондуктора.
Не беше неговият кондуктор, а един едър, светлокос мъж.
Поаро премина с водача си по коридора на своя вагон и по коридора на следващия. Мъжът почука на една врата и се отдръпна, за да може Поаро да влезе.
Не беше купето на Бук. Беше второкласно, избрано вероятно поради малко по-големите му размери. Човек оставаше с впечатлението, че е претъпкано.