Италианецът извади от устата си клечката за зъби и я размаха.
— Разбира се — потвърди той. — Точно така казвам и аз винаги.
Англичанинът погледна навън през прозореца и се изкашля.
Погледът на Поаро премина на други пътници.
На една малка маса седеше вдървено изправена най-грозната стара дама, която бе виждал. Грозотата й беше благородна — не отблъскваше, а привличаше. Тя седеше много изправена. На врата си имаше огърлица от едри перли, които, колкото и невероятно да изглеждаше, бяха истински. Ръцете й бяха обкичени с пръстени. Самуреното8 й палто беше отметнато върху рамената. Малката, скъпа черна шапка ужасно не отиваше на жълтеникавото, жабешко лице.
В момента дамата говореше на сервитьора с ясен, учтив, но напълно властен глас.
— Ще бъдете така добър да занесете в купето ми бутилка минерална вода и голяма чаша портокалов сок. Ще наредите за вечеря да имам пиле, сготвено без сос, и малко варена риба.
Сервитьорът отговори почтително, че всичко ще бъде изпълнено.
Тя кимна леко и грациозно с глава и стана. Погледът й срещна погледа на Поаро и тя го огледа с безразличието на незаинтересуван аристократ.
— Това е принцеса Драгомирова — каза мосьо Бук с нисък глас. — Рускиня е. Съпругът й спечелил парите си преди революцията и ги вложил в чужбина. Тя е много богата. Космополитка.
Поаро кимна. Беше чувал за принцеса Драгомирова.
— Известна личност — продължи Бук. — Грозна е като дявол, но ви кара да я зачитате. Съгласен ли сте?
Поаро се съгласи.
На друга голяма маса седеше Мери Дебенхем с още две жени. Едната от тях беше висока, на средна възраст, облечена в карирана блуза и пола от туид. Имаше прошарена руса коса, прибрана на голям кок, който не й отиваше, носеше очила, лицето й беше дълго, кротко, добродушно и напомняше овча муцуна. Тя слушаше третата жена — едра, възрастна дама с приятно лице, която говореше бавно, ясно и монотонно, без да дава признаци, че поема дъх или че ще спре.
— … И така, дъщеря ми каза: „Просто не можете да приложите американските методи в тази страна. За хората тук е просто естествено да бъдат лениви. Просто в тях няма никаква живост.“ Но въпреки това ще се изненадате, ако разберете каква работа върши там нашият колеж. Учителският персонал е прекрасен. Според мен нищо не може да се сравнява с образованието. Ние трябва да приложим нашите западни идеали и да научим Изтока да ги зачита. Дъщеря ми казва…
Влакът влезе в тунел. Спокойният, монотонен глас бе заглушен.
На съседната малка маса седеше сам полковник Арбътнот. Погледът му се беше спрял върху врата на Мери Дебенхем. Те не седяха заедно, въпреки че това не би било трудно да се уреди. Защо?
Поаро си помисли, че може би Мери Дебенхем се бе възпротивила. Една гувернантка се научава да бъде предпазлива. Налагаше се да пази приличие. Момиче, което само си печели хляба, трябва да бъде сдържано в поведението си.
Погледът му се премести към другия край на вагона. В най-отдалечения ъгъл до стената седеше жена на средна възраст, облечена в черно, с широко, безизразно лице. „Германка или скандинавка — помисли си той. — Вероятно германка, прислужница на някоя дама.“
Пред нея седеше една двойка. Те се бяха навели, един към друг и разговаряха оживено. Въпреки английските си дрехи от тънък туид мъжът не беше англичанин. Поаро виждаше само тила му, но този тил, както и конструкцията на рамената говореха красноречиво. Едър, добре сложен мъж. Внезапно той обърна глава и Поаро видя профила му. Много красив мъж на тридесет и няколко години с големи светли мустаци.
Жената срещу него беше съвсем млада. Поаро предположи, че е на двадесет години. Прилепнали по тялото черно жакетче и черна пола, бяла сатенена блуза, малка елегантна черна шапчица, силно накривена под моден ъгъл. Имаше красиво лице с чуждестранен вид, млечно бяла кожа, големи кафявия очи, гарваново черна коса. Пушеше цигара в дълго цагаре. Ноктите й имаха яркочервен маникюр. Носеше един голям изумруд, монтиран в платина. В гласа и погледа й личеше кокетство.
— Красива и елегантна — измърморя Поаро. — Мъж и жена, а?
Бук кимна утвърдително.
— От унгарското посолство, струва ми се — каза той. — Красива двойка.
Оставаха неразгледани само още двама души, които обядваха — спътникът на Поаро, Мъкуийн, и неговият работодател мистър Ратчет. Последният седеше с лице към Поаро и за втори път Поаро се зае да изучава това непривлекателно лице, като забеляза фалшивото му добродушие и малките, жестоки очи.
Несъмнено мосьо Бук схвана промяната в изражението на приятеля си.
— Вие гледате вашето диво животно, а? — попита той.