Милбърг задиша тежко.
— Запомнихте ли какво ви казвам? — поинтересува се Лин Чу.
— Не те разбирам — отговори с разтреперан глас Милбърг. — Зная само, че извършваш много…
Лин Чу го спря с жест.
— Прекрасно осъзнавам какво върша — отсече той. — А сега слушайте. Преди около седмица господин Торнтън Лайн, вашият работодател, беше намерен мъртъв в Хайд Парк. Бил е по риза и панталони, а около тялото му някой е намотал копринена нощница, опитвайки се да спре кръвотечението от раната. Убит е в жилището на младата жена, чието име не мога да произнеса, но вие сигурно я знаете.
Милбърг, който не изпускаше от очи китаеца, кимна.
— Убили сте го вие — изрече бавно Лин Чу, — защото е открил, че го крадете, и ви е било страх, че ще ви предаде на полицията.
— Това е лъжа — изрева Милбърг. — Това е лъжа… казвам ти, че е лъжа!
— След няколко мига ще разбера дали е лъжа, или не — осведоми го китаецът.
Бръкна в блузата си и Милбърг го загледа втрещен, но той извади оттам само сребърна табакера, която отвори. Взе си цигара, запали я и няколко минути пуши мълчаливо, без да откъсва поглед от Милбърг. После стана, отиде при шкафа и извади по-голямо шише, което сложи до другото.
Дръпна от цигарата, след това я хвърли в камината.
— В интерес на всички засегнати страни е — заключи Лин Чу, говорейки бавно и на пресекулки — истината да блесне и заради моя благороден господар Ли Жън, Ловеца, и заради неговата млада дама.
Извади ножа и се наведе над обхванатия от ужас мъж.
— За Бога, недей, недей! — едновременно изкрещя и изплака Милбърг.
— Няма да ви заболи — каза Лин Чу и драсна четири резки върху гърдите му.
Острият като бръснач нож само докосваше плътта, но където минеше, оставяше тънка червена следа като от одраскване. Милбърг не почувства почти никаква болка, само слабо дразнещо смъдене. Китаецът остави ножа и взе по-малкото шишенце.
— Тук — обясни той — има растителна отвара. Вие бихте го оприличили на лютика, но не е точно като вашите лютиви чушчици, защото е извлечено от корена на китайско растение. А в това шише — той взе по-голямото флаконче — има китайски мехлем, който веднага облекчава болката, причинена от лютиката.
— Какво ще правиш? — попита Милбърг и се замъчи да се освободи. — Негодник! Сатана!
— С четчица ще втрия лютиката на тези места. — Лин Чу докосна гърдите на Милбърг с дългите си бели пръсти. — Четчицата ще се движи бавно, милиметър по милиметър, и вие ще усетите болка, каквато никога не сте изпитвали. Това е болка, която ще ви терзае от главата до петите, ще я помните до гроб. Понякога — съобщи философски той — хората полудяват от нея, но според мен вие няма да загубите разума си.
Отпуши тапата и потопи четчицата от камилски косъм, после я извади, навлажнена с течността. През цялото време следеше Милбърг и когато пълният мъж отвори уста да изкрещи, натика в нея копринена носна кърпа, която измъкна с мълниеносна бързина от джоба си.
— Чакай, чакай! — простена Милбърг с приглушен глас. — Имам да ти кажа нещо — нещо, което господарят ти би трябвало да знае.
— Това вече е друго — рече Лин Чу хладно и извади кърпичката. — Ще ми кажете истината.
— Каква истина трябва да ти кажа? — попита Милбърг, вече плувнал в пот от страх.
— Ще признаете истината, че сте убили Торнтън Лайн — допълни китаецът. — Това е единствената истина, която искам да чуя.
— Кълна се, не съм го убил аз! Кълна се, кълна се! — повтаряше обезумелият пленник. — Чакай! Чакай! — проплака той, когато Лин Чу взе отново кърпичката. — Знаеш ли какво се случи с госпожица Райдър?
Китаецът затаи дъх.
— С госпожица Райдър ли? — бързо попита той. (Произнесе името „Лайдър“.)
Покорно и запъхтяно Милбърг разказа за срещата си със Сам Стей. В страха и душевното си терзание той възпроизведе точно не само всяка дума, но и интонацията, а китаецът слушаше с притворени очи. Когато Милбърг свърши, той остави шишенцето и го запуши.
— Господарят ми не би искал младата жена да изпадне в опасност. Тази вечер той няма да се върне, затова трябва да отида в болницата — вие можете да ме почакате.
— Пусни ме — каза Милбърг. — Ще ти помогна.