— Самопризнанието беше изгорено — заяви той, — изгорихте го вие, господин Тарлинг. Смятам, че ни разигравахте прекалено дълго.
— Разигравал съм ви! — възкликна Тарлинг, учуден на свой ред. — Какво имате предвид?
— Имам предвид заповедта за арестуването ми, която, както твърдите, била издадена — каза Милбърг.
— Не ви разиграва — обади се Уайтсайд и извади от джоба си сгънат лист хартия, който разтвори и показа на управителя. — И за да нямаме неприятности… — продължи инспекторът и ловко щракна чифт белезници върху китките на господин Милбърг.
Милбърг вероятно бе повече от сигурен в собствения си гений. Или смяташе, че е прикрил прекалено добре следите, та да го заловят. При всички положения едното от двете го бе крепяло, сега обаче той се срина. Тарлинг се чудеше как този човек е запазил самообладание докрай, макар и дълбоко в себе си да съзнаваше, че разполагат с твърде малко доказателства срещу Милбърг и трудно ще го обвинят в злоупотреби и палеж. Съдът можеше да го осъди само за убийство и Милбърг явно го разбираше, защото в последвалите смайващи показания не си позволи нищо повече от намек, че е крал от фирмата. Както се бе свил на стола, с ръце върху масата, той изведнъж се изправи.
— Ако свалите тези неща, господа — рече Милбърг, подрънквайки с веригата между двете гривни на белезниците, — ще ви разкажа нещо за смъртта на Торнтън Лайн, което ще ви успокои.
Уайтсайд отправи въпросителен поглед към шефа си и Тарлинг му кимна. Няколко секунди по-късно белезниците бяха свалени и Милбърг разтриваше изтръпналите си китки.
Ако някой психолог се опиташе да анализира душевното състояние на Тарлинг, той би се изправил пред трудна задача. Детективът беше дошъл в жилището си, обезумял от тревога, тъй като Одет Райдър бе изчезнала. Реши да се отбие там, макар да нямаше представа какво ще прави след това. Фактът, че Лин Чу е по следите на похитителя, действаше като опиат на изопнатите му нерви, инак той не би имал сили да изслуша показанията, които Милбърг се готвеше да направи.
Отново и отново го жегваше мисълта, че Одет Райдър е в опасност; искаше час по-скоро да чуе Милбърг, да го прати в арестантската килия и да посвети цялата си енергия на търсенето на момичето.
— Преди да започнете — поде Тарлинг, — ми кажете какви сведения дадохте на Лин Чу, та той ви остави?
— Съобщих му за госпожица Райдър — отговори Милбърг — и изказах предположението си — само предположение, нищо повече — какво й се е случило.
— Ясно — рече Тарлинг. — А сега, драги, разкажете вашата история, и то бързичко. Гледайте да се придържате към истината! Кой уби Торнтън Лайн?
Милбърг бавно се извърна към него и се усмихна.
— Ако обясните как трупът е изнесен от жилището на Одет Райдър — започна бавно той — и е оставен в Хайд Парк, ще ви отговоря веднага. Защото и сега продължавам да смятам, че Одет Райдър е убила Торнтън Лайн.
Тарлинг пое дълбоко дъх.
— Това е лъжа — отсече той.
Но Милбърг съвсем не се смути.
— Добре — каза той. — Сега може би ще бъдете така любезни да изслушате моя разказ.
35
Разказът на Милбърг
— Нямам намерение да описвам всички събития, предшествали смъртта на покойния Торнтън Лайн — започна Милбърг донемайкъде дълбокомислено. — Нито пък ще се опирам надълго и нашироко на неговия добре известен и дори добил печална слава характер. Лайн не беше добър работодател. Беше мнителен, несправедлив и в много отношения дребнав. Ще призная, че ме подозираше. Бе останал с впечатлението, че съм задигнал от фирмата значителни суми — подозрение, за което отдавна се досещах и което се потвърди от един разговор, дочут в първия ден, когато имах удоволствието да се запозная с вас, господин Тарлинг.
Тарлинг си спомни злокобния ден и как Милбърг е влязъл в кабинета тъкмо когато Лайн изказваше доста свободно мнението си за своя подчинен.
— Разбира се — продължи Милбърг, — и през ум не ми минава да признавам, че съм крал от фирмата или че съм извършил някакви престъпления. Признавам, имаше някои нередности, известна небрежност, за която съм морално отговорен, но оттам нататък не признавам нищо. И след като си водите бележки — обърна се той към Уайтсайд, който стенографираше, — ще ви моля да отбележите изрично, че отричам. Нередности и небрежности, да — повтори натъртено той. — Но нищо друго.
— Тоест не признавате нищо?
— Не признавам нищо — съгласи се Милбърг най-сериозно. — Достатъчно е, че господин Лайн ме подозираше и бе готов да наеме детектив, който да ме хване в злоупотреби, както се изрази той. Вярно е, че живея нашироко, притежавам две къщи, една в Кадмън Таун и една в Хартфорд, но играх на борсата, и то много успешно. Аз, господа, съм чувствителен човек и фактът, че нося отговорност за някои нередности, не ми даваше мира. Знаех, да речем, че някой краде от фирмата, но не бях в състояние да го открия. Носех морална отговорност за финансовото състояние на универсален магазин „Лайн“ и това ме правеше особено нещастен.