Две сестри го преместиха от количката на операционната маса. Едната отиде в другия край на стаята и започна да вади инструменти от автоклава.
Залата не отговаряше много на представите му за операционна. Наистина беше постлана със зелени плочки и имаше метални умивалници, инструменти и апарати, но също така в нея бяха натрупани огромно количество кашони. Имаше и голяма стереоуредба. Прииска му се да попита каква музика ще слушат, но после се сети, че ще спи през цялото време и това изобщо не го засяга.
— Странно — наза той на сестрата, която стоеше до него.
Тя се обърна. Носеше маска; само очите й се виждаха.
— Кое? — попита тя.
— Оперират единствената част от тялото ми, която може да ме заболи. Ако ми режеха апендикса например, нямаше да има никаква нужда от упойка.
— Наистина е забавно, господин Райм.
Той се изсмя леко и си помисли: „Откъде знае името ми?“
Линкълн Райм разделяше хората на две групи: пътуващи и пристигащи. Някои обичат самото пътуване, други — само мястото, към което са се запътили. Той спадаше към пристигащите. Крайният отговор на криминологичната загадка му бе много по-интересен от търсенето му. Сега обаче, проснат по гръб под операционния прожектор, той предпочиташе обратното. Предпочиташе да остане в това състояние и да се надява за бъдещето, вместо да види крайния резултат.
Анестезиоложката се приближи и заби игла в ръката му. Беше индийка, работеше много чевръсто.
— Сега ще поспите — каза тя с лек акцент.
— С удоволствие.
— Когато ви сложа упойката, ще ви помоля да започнете да броите назад от сто. Ще заспите, без дори да усетите.
— Какъв е рекордът?
— При броенето ли? Един човек, много по-едър от вас, стигна до седемдесет и девет.
— Аз ще се постарая да издържа до седемдесет и пет.
— Ако успеете, ще ви запишат в „Рекордите на Гинес“.
Тя изпразни спринцовката в системата му и загледа някакъв монитор.
— Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем… — започна Райм.
Другата сестра, онази, която знаеше името му, се наведе и прошепна:
— Здрасти.
Гласът й звучеше странно. Той я погледна.
— Аз съм Лидия Джонсън — продължи тя. — Джим Бел и Хенри Давет ми поръчаха да ви кажа „Сбогом“ от тях.
— Не! — промълви той.
— Спокойно. Всичко е наред — каза анестезиоложката, без да сваля очи от монитора.
Лидия доближи уста до ухото му и прошепна:
— Запитвали ли сте се откъде Джим е научил за другите болни от рак?
— Не! Спрете!
— Аз му давах имената им, за да може Кюлбо да се погрижи за тях. Джим Бел ми е любовник. От години се занимаваме с това. Той ме прати в Блакуотър Ландинг след отвличането на Мери Бет. За примамка… Отидох да се помотая наоколо, в случай че Гарет пак се появи. Щях да отвлека вниманието му, за да могат Джеси и Ед Шефър да го заловят. Ед също беше замесен. После щяха да го принудят да каже къде е скрил Мери Бет. На никого не му беше дошло наум, че ще реши да ме отвлича. Така успя да се измъкне, преди Джеси да дойде.
„О, да, в този град има няколко оси…“
— Спрете! — понечи да извика Райм, но от устата му се изтръгна само неразбираем шепот.
— Петнайсет секунди минаха — каза анестезиоложката. — Може би все пак ще биете рекорда. Продължавате ли? Не чувам да броите.
Лидия го докосна по челото:
— Ще „бдя“ над вас. Знаете ли колко много неща могат да се случат по времето на една операция? Прекъсване на тръбата за кислорода, грешки в лекарствата. Какво ли не.
— Чакайте — опита се да извика Райм. — Чакайте!
— Уха — изсмя се анестезиоложката, без да изпуска от поглед монитора. — Двайсет секунди. Мисля, че ще успеете, господин Райм.
— Не мисля така — прошепна Лидия и бавно се изправи.
Пред очите на Райм всичко бавно посивя.
46.
„Това наистина е едно от най-красивите места на света… — помисли си Амелия Сакс. — За гробище.“
Гробищният парк на Танърс Корнър бе разположен на върха на един хълм, от който се разкриваше широка гледка към река Пакенок. Местността беше много красива и това бе първото нещо, което се виждаше, ако човек пристига откъм Ейвъри.
Блакуотър Канал също блестеше под слънчевите лъчи. Оттук дори това мрачно съоръжение, причинило толкова смърт и тъга, изглеждаше красиво.