— Защо стоите там? — засмя се тя. — Няма ли да видите стаите си?
Кимнах и Ейнджъл и Ръч тръгнаха към къщата, следвани от Гази.
Иги остана до мен.
— Как изглежда? — попита тихо.
— Като в рая, Джеф — каза Зъба.
21
Грубата кора на дървото се врязваше в бедрата му, но Ари не й обръщаше внимание. В сравнение с болката от присаждането на огромните криле на раменете му това беше като детска игра. Мисълта го накара да се ухили. Всъщност всичко, което правеше, беше детска игра — нали беше на седем години. Идния април щеше да стане на осем. Не че имаше значение. Нямаше да получи подаръци, нито торта. Баща му вероятно нямаше дори да си спомни.
Той отново вдигна бинокъла пред очите си и стисна челюсти. Пернатите мутанти слязоха от колата. Вече беше огледал терена и беше надникнал в къщата през прозорците. Бяха се уредили с уютна бърлога — поне за известно време.
Не беше честно. Нямаше думи, които да опишат колко нечестно беше. Ари стисна клона в ръката си и го отчупи. В кожата му се заби дълга и тънка треска.
Погледна я и зачака сигналът за болка мудно да стигне до мозъка му. Около треската се събра яркочервена кръв. Ари я хвана и я издърпа, преди мозъкът му изобщо да осъзнае, че е ранен.
Защо беше тук, качен на дървото, недалеч от лагера на отряда, зяпнал онези мутирали нещастници през бинокъла? Трябваше да е на земята. Да потупа Макс по рамото и да забие юмрук в лицето й, когато тя се обърне.
Но не. Вместо това тя щеше да се нанесе в лъскавата къща, убедена, че няма равна, че е по-печена от всички, особено от него.
Единственият хубав спомен от последните двайсет и четири часа беше изражението й, когато установи, че той е жив. Беше шокирана. Шокирана и ужасена, спомни си Ари със задоволство. Искаше тя да изглежда така всеки път, когато го видеше.
Хубаво. Получи малко мир и спокойствие, Максимум — помисли той язвително, — но часът ти наближава. Аз те чакам. Винаги ще те чакам.
Омразата изпълни цялото му същество, стомахът му се сви и той усети, че започва да се преобразява. Костите на лицето се издължиха, а раменете се прегърбиха.
Грубата козина покри ръцете му със светкавична бързина, а от върховете на пръстите му се подадоха остри нокти. Жадуваше да издере с тях лицето й, това съвършено лице…
Яростта изригна и го задави. Всичко около него притъмня и без да мисли, той впи зъби в собствената си ръка. Стисна здраво челюсти и зачака да усети физическата болка. Накрая седна задъхан, с обагрена с кръв уста и изтръпнала от болка ръка. Ах. Сега беше по-добре.
ЧАСТ ВТОРА
РАЙ ИЛИ ЗАТВОР?
22
Познайте колко спални имаше скромната селска къщурка на Ан. Седем! Една за нея и по една за всяко дете птица. Познайте колко бани имаше. Пет! Пет бани в една-единствена къща!
— Макс! — Газопровода потропа по вратата на моята стая.
Отворих. Косата ми все още беше мокра от дългия и невероятно горещ душ.
— Може ли да изляза навън? — попита той.
— Уха! Бях забравила какъв цвят е кожата ти — казах аз. — Почти бях приела, че естественият ти цвят е мърлявото.
Той ми се ухили.
— То беше за камуфлаж. Може ли да изляза?
— Да, хайде да излезем всички, тъкмо ще помогнем на Иги да се ориентира.
— Какво е това? Хангар за самолет? — попита Ръч.
Групичка дървета ни бяха попречили да видим голямата червена сграда от къщата. По време на огледа си се бяхме натъкнали на какво ли не.
— Това е обор — обясни Зъба.
Държах го под око. При първите признаци на умора щях да го изпратя обратно в къщата.
— Обор с животни? — попита Ейнджъл развълнувано.
Внезапно Тото залая, сякаш беше доловил някаква миризма.
— Явно, че да — отвърнах и го взех в ръце. — Слушай, ей! Стига лая! Ще изплашиш някого.
Тото като че се смръщи, но спря да лае — поне докато беше в ръцете ми.
— Конят най-отсам се казва Шугър — каза Ан и се приближи.
След като ни беше показала стаите и основните неща в къщата, ни пусна да се разхождаме на воля наоколо.
Наредихме се на прага на обора и вперихме очи в Шугър — светлосив кон, който ни разглеждаше с интерес.
— Прекрасен е — прошепна Ръч.
— Огромен е — вметна Газопровода.
— Голям е, но е кротък — каза Ан, извади морков от една кутия, подаде го на Ръч и кимна към коня. — Хайде. Обича моркови. Подай му го на разтворената си длан.
Ръч предпазливо пристъпи напред и подаде моркова. Можеше да пукне ребрата на човек с един добре премерен ритник, но пред коня едва не се разтрепери.