— Да?
Зъба влезе.
— Какво има?
— Виж.
Подаде ми няколко от зашифрованите листа от Института, след което сложи на скута ми дебела книга, подвързана със спирала, и я отвори.
— Направо щях да се побъркам, докато се ровех по страниците. Но внезапно цифрите ми заприличаха на географски координати.
Сепнах се — на мига, щом го изрече, прозрях, че има шанс да е прав.
— Намерих този подробен атлас на улиците на Вашингтон в колата на Ан — каза. — Виж, всяка страница е номерирана, всяка карта също, както и отделните й квадранти. Погледни цифрите до името на Гази. Двайсет и седем, осем, Г, девет. Значи страница двайсет и седем, която представлява един участък от града. Виждаш ли?
— Да — прошепнах.
— Участъкът е разделен на дванайсет по-малки карти. Отиваме на карта осем. — Той разгърна страниците. — Представлява увеличение на предишната карта. Намираме колонка Г и я засичаме с ред девети. — Пръстът му следваше думите му по картата. — И попадаме на доста точно местоположение.
Погледнах го.
— Боже! — възкликнах. — Опита ли и с другите?
Кимна.
— Шифърът до името на Ръч — същата работа. Води до истинско място на картата.
— Ти си гениален — казах.
Стори ми се, че вдигна рамене срамежливо, макар че знаех, че срамежливостта не е присъщо за него качество.
— Нали Ръч беше почти сигурна, че е открила родителите си в Аризона? — добавих.
Той пак вдигна рамене.
— Не знам. Вярно, жената, която видяхме, беше чернокожа, но не бих казал, че си бяха лика-прилика. Според теб струва ли си да проверим хипотезата ми?
— Абсолютно — рекох и стъпих на пода. — Останалите спят ли?
— Да, включително и командир Ан.
— Добре. Само минута да се облека.
26
— Хм-м — изсумтях аз.
Зъба облегна атласа на противопожарния кран пред нас, притисна го с коляно и извади зашифрованата страница. Светнах му с джобното фенерче. Той свери координатите отново и ми ги показа. Сверих табелите с имената на улиците на пресечката.
— Не, прав си — казах. — Тук е. Ако са географски координати, това трябва да е мястото.
Сградата срещу нас беше далеч от представите ни за уютна къщурка с бяла дървена оградка, някогашен дом на родителите на мило бебче, което луди учени щяха да превърнат в мутант — дете птица. Не. Беше пицария.
От тази страна на улицата имаше автомивка, банка, пицария и химическо чистене. От другата — парк. Нямаше къщи и блокове, никакви жилищни сгради.
— Ама че тъпо — каза Зъба.
— Съгласна съм с това становище — потвърдих и пресякох улицата. — Може тук да е имало жилищен блок, но да са го съборили.
Застанахме пред тъмното заведение и надникнахме вътре. На стената висеше черно-бяла снимка на няколко души пред лъскава, по-нова на вид версия на заведението. Под снимката имаше надпис: „Тук сме от 1954 година“.
— До тук с тази хипотеза — каза Зъба.
— Държиш ли ти да изругаеш този път, или може и аз? — попитах.
— Давай — отвърна Зъба и прибра страницата в джоба си.
— Ами, мамка му — казах. — Нищо, да опитаме следващото място. Току-виж извадим късмет.
И действително, имахме поне някакъв късмет — на следващия адрес имаше жилищна сграда.
За съжаление, беше изоставен блок в изпаднал квартал, населяван от доста мрачни елементи, много от които въртяха тъмните си дела точно в момента — в два часа през нощта.
— Хайде да проверим все пак — казах и се скрих в сенките.
Бяхме кацнали на насмоления покрив на съседната сграда. Половинчасовото наблюдение показа, че в изтърбушената полусрутена постройка живееха поне двама души — а вероятно и повече.
Двайсет минути след като вторият тип беше излязъл и не се беше върнал, се изправих.
— Готов ли си?
— Готов — каза Зъба.
Скочихме на съседния покрив.
27
— Избери си най-противното ти място — прошепнах на Зъба. — Канализацията на Ню Йорк или изоставеният блок, пълен с наркомани?
Зъба се замисли и тихо прекоси помещението, като избягваше да се появява в светлите зони, осветени от луната през зеещите прозорци.
— Все пак избирам канализацията на Ню Йорк — прошепна ми в отговор.
Започнахме от втория етаж надолу — отваряхме вратите, проверявахме камините, почуквахме стените за тайни укрития.
Два часа по-късно потърках чело с мръсната си ръка.
— Нищичко. Да му се не види!
— Да — прошепна Зъба. — Да проверим и този килер и да се изнасяме.
Кимнах и отворих дрешника в коридора. Беше празен. Мазилката по стените се беше оронила и отдолу прозираха летвите.