Иги почука на вратата:
— Макс? Може ли да вляза? Трябва да си измия зъбите.
— Не — по хавлия съм — отговорих аз.
— Аз съм сляп — каза той нетърпеливо.
— Вярно? Шегуваш се! Сигурен ли си?
Взех гребена си и избърсах парата в средата на огледалото. И изпищях. Макс-Заличителката се беше завърнала.
— Много смешно — каза Иги. — Не се бави много. Колкото и да се пудриш, няма да постигнеш кой знае какво.
Останах бездиханна дълго след като стъпките му се отдалечиха по коридора.
Преглътнах сухо и докоснах бузата си с треперещи пръсти. Кожата беше гладка. В огледалото се виждаше космата лапа с криви нокти, която чешеше муцуната ми.
— Как е възможно това? — прошепнах ужасено.
Макс-Заличителката ми се ухили.
— Не сме толкова различни — каза тя. — Всичко е свързано. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Можем да сме полезни една на друга.
— Ти не си част от мен — прошепнах. — Никога няма да стана като теб.
— Макс, Макс — рече Макс-Заличителката утешително. — Та ти вече си като мен.
Обърнах гръб на огледалото и излетях от банята. Втурнах се в стаята си и затворих вратата, преди някой да ме види.
Седнах разтреперана на леглото и заопипвах лицето си, за да се уверя, че все още съм аз.
— Май окончателно и напълно полудях — промърморих.
30
Тихото почукване на вратата на стаята ми ме накара да подскоча — мускулите ми се бяха стегнали от страх. Сигурно беше Иги.
— Излязох от банята — обадих се с леко разтреперан глас.
— Да — обади се Зъба. — Досетих се, предвид че гласът ти идва от стаята.
— Какво искаш?
— Може ли да вляза?
— Не!
Разбира се, вратата се отвори и той се облегна на рамката й. Видя пребледнялата ми кожа и страха и тревогата в широко отворените ми очи. Трескаво опипах лицето си и огледах ръцете си. Все още бяха покрити с обикновена кожа.
Една от тъмните му вежди се вдигна, той влезе и затвори врата.
— Какво става? — попита.
— Не знам — прошепнах. — Има ми нещо, но не знам какво точно.
Той застина на място за миг, след което седна до мен на леглото и нежно преметна ръка през раменете ми. Бях се свила, увита в мократа кърпа. Чувствах се ужасно — не се бях плашила толкова в… последните дни.
— Ще се оправиш.
— Ти пък откъде знаеш?
— Аз знам всичко, както често ти напомням.
Бях твърде зле, за да се усмихна.
— Слушай — продължи той, — каквото и да става, ще се справим. Както винаги досега.
Преглътнах. Изгарях от желание да му разкажа за Макс-Заличителката, но ме беше страх и срам.
— Зъб, ами ако се променя? Ако се превърна в нещо… ужасно? Тогава как ще постъпиш?
Той замълча и закова очи в мен.
Поех дълбоко въздух.
— Ако се превърна в Заличител? — казах по-решително. — Как ще постъпиш тогава? Ще защитиш ли останалите?
Задържа погледа си на мен доста дълго. Разбираше какво го питам. Превърнех ли се в Заличител, неговата задача беше да ме убие.
Сведе очи към краката си, после ги вдигна към мен.
— Да. Ще направя каквото трябва.
Въздъхнах с облекчение и промълвих:
— Благодаря ти.
Той се изправи и ме стисна за рамото.
— Ще се оправиш — повтори, наведе се и ме целуна леко по челото. — Обещавам.
И излезе. Бях по-объркана отвсякога.
31
— Бомба! — извика Газопровода точно над главата ми.
Погледнах го стреснато. Летеше ниско над езерото.
Прибра криле, сви се на топка и полетя с кикот към повърхността. Бухна се във водата и около него се надигна кръг от големи вълни.
След малко русата му глава се показа с огромна усмивка на лицето.
— Видя ли? — изграчи. — Това е върховно! Пак ще го направя!
— Добре — казах с усмивка. — Само да не се удариш.
— Или мен! — викна Ръч, докато Газопровода излизаше от водата. — Внимавай къде скачаш! Едва не се стовари върху мен!
— Извинявай — отвърна той.
Радвах се, че двамата с Ръч не бяха позволили на разочарованието да ги победи. Със Зъба им бяхме казали за безплодното издирване на родителите ни в града. Поредната лъжлива следа.
Написах нова команда и закрих екрана с ръка, за да виждам. О, да — до личното ни езеро имаше безжичен интернет. Бях придърпала един дървен шезлонг, бях заела лаптопа на Ан и си бях сипала чаша свежа лимонада. Знам, тежък живот, но… какво да се прави.
Резултатите от търсенето излязоха на екрана. Прегледах ги и вдигнах вежди.
В последните четири месеца в района на столицата бяха изчезнали десет деца. Дали бяха отвлечени от Белите престилки за база за експериментите им? Трудно ми беше да си представя през какво минаваха семействата им. Какво ли беше станало, когато ние бяхме изчезнали? Нали и нашите родители се бяха разтревожили? Нали им липсвахме?