Той се изправи.
— Е, щом поставяш така нещата…
Хванах го за ръка, изтичахме зад магазините, понесохме се във въздуха и се насочихме към сенките. Издигнахме се високо, а под нас две полицейски коли влетяха на паркинга.
Обърнахме се и полетяхме към къщата на Ан. Внимавах връхчетата на крилете ми да докосват тези на Иги при всеки мах.
— Ние сме семейството ти — казах му. — И винаги ще бъдем семейството ти.
— Знам.
Той подсмръкна и изтри слепите си очи с ръкав.
— Хайде да полетим бързо! — обади се Тото.
38
— Какво е това? — казах, без да мисля. — Имам предвид, че изглежда добре. Мирише добре… — Седнах на масата и подадох чинията си. — Броколи? Чудно!
Ан изсипа щедра доза яхниесто подобие в чинията ми. Успях да различа грах, може би морков и нещо кафеникаво — вероятно от месен произход.
Взех вилицата и се усмихнах възпитано.
— Благодаря ти, че си ни приготвила вечеря, Ан — казах и боднах в чинията.
— Моля — отвърна тя суховато. — Поне се получи доста. Все още се уча.
— Няма проблем — казах с пълна уста и размахах вилица във въздуха. — Много е вкусно.
Зъба сложи чинията на Иги пред него и тропна по масата до вилицата му. Иги безпогрешно я намери и започна да се храни. Наблюдавах го от миналата нощ, но днес се държеше нормално. Поне не беше взривил и подпалил нищо, което беше добър знак.
Ометохме всичко от чиниите си. Плюс допълнителното. Твърде често ни се беше случвало да стоим гладни, че да имаме претенции.
Накрая, за да затвърди имиджа си на американска домакиня, Ан извади ябълков пай.
— Обожавам ябълков пай! — рече Ръч въодушевено.
— Нали има още един? — попита Гази предпазливо, като делеше парчетата наум.
Ан извади още един.
— Както ви казах, уча се.
Гази вдигна победоносно юмрук.
— Браво!
— Трябва да поговорим, деца — каза Ан, докато разпределяше пая. — Нещо като семеен съвет.
Останах безизразна, но вътрешно се зачудих за чие семейство точно говореше.
— Справяте се чудесно тук — продължи тя и седна на стола си. — Свикнахте по-бързо и от най-смелите ми очаквания. Признавам, че и на мен ми е изключително приятно да съм с вас.
Обзе ме някакво лошо предчувствие. Дано не каже нещо ужасно. Например, че иска да ни осинови. Нямах и идея как щях да постъпя в подобна ситуация.
— Мисля, че е време да преминем към следващата стъпка — рече тя и ни огледа.
Моля те, недей, недей, недей…
— Така че ви записах на училище.
Моля-я-я?!
Зъба избухна в смях и изтърси:
— Ха-ха, за момент наистина ти повярвахме.
— Не се шегувам, Ник — каза Ан тихо. — Наблизо има много добро училище. Ще бъдете в пълна безопасност. Ще се запознаете с деца на вашата възраст, ще си общувате с тях. А и трябва да признаете, че образованието ви е, меко казано, повърхностно за годините ви.
Или твърдо казано просто липсва — помислих си аз.
— Училище? — каза Ръч. — Имаш предвид училище?
Думата определено навяваше спомени.
— Истинско училище, където трябва да бъдем с други деца? — угрижи се Ейнджъл.
— Майчице мила — промърмори Тото под масата.
— Тръгвате в понеделник — отсече Ан и взе да събира празните чинии. — Утре ще взема униформите ви.
Униформи?
39
Безмълвно избутах стола от масата и с тежки стъпки стигнах до задната врата. Отворих я и се втурнах надолу по стъпалата. Затичах се и разперих криле. Вятърът ги изпълни, поде перата ми и с няколко плавни маха се понесох във въздуха, над овощната градина и над обора. Щом се издигнах достатъчно, пуснах гнева си на воля. Вдишах дълбоко, опитах се да си спомня как да полетя наистина бързо — и почти на мига го постигнах. Крилете ми се движеха като че от само себе си.
Да видим колко бързо мога да се разкарам оттук — помислих си мрачно и увеличих скоростта.
Бягството никога не помага — рече Гласът в главата ми.
— Да, обаче полетът помага — много!
Когато се върнах, Зъба ме чакаше до отворения прозорец. Подаде ми чаша вода, а аз я изпих на един дъх.
— Доста се забави — рече. — Докъде ходи? Ботсуана?
Усмихнах се сухо.
— Останах само минута, после трябваше да се връщам. Поздрави от Африка.
— Колко бързо летиш според теб?
— Над триста — отговорих. — Триста и трийсет? И четиридесет?
Той кимна.