Отвори пакет с курабийки с парченца шоколад, изсипа ги в една чиния и ги сложи на масата. Захрупахме лакомо — от обяда бяха минали часове, а и ни бяха дали обикновени порции.
— Мога да те науча как се правят курабийки.
Премигах озадачена от собствените си думи. Наистина ли го бях казала? Останалите също ме изгледаха с изненада. Заех отбранителна позиция. Какво толкова, не можеше ли да съм мила с Ан?
— На гърба на кутията има рецепта — смотолевих и си взех още една.
— Много мило, Макс, благодаря — каза Ан с омекнал глас, усмихна ми се и отиде на умивалника.
— Димка — изхихика Тото между хапките курабийка. — Сигурно е било върхът.
49
Не. На по-голямата площадка.
Ейнджъл се втренчи в очите на учителката и внимателно насочи мисълта към нея. В голямото междучасие ги извеждаха на детската площадка, но Ейнджъл се нуждаеше от повече пространство. Не можеше ли да си поиграят на голямото игрище?
— Не виждам защо да не си поиграете на голямото игрище — каза учителката на Ейнджъл колебливо.
— Върхът! — каза един от съучениците й, децата завиха и се изнизаха през портата към игрището.
— Ариел! Ела да си играем!
Ейнджъл притича до Мередит, Кайла и Кортни и предложи:
— Искате ли да си играем на „Лебедово езеро“?
Учителката точно им беше прочела фабулата и Ейнджъл много я беше харесала. Целият й живот беше като едно лебедово езеро. Тя беше лебед. Зъба и Макс бяха мишелови — големи и свирепи. Иги — голяма бяла морска птица, например албатрос. Ръч — малък фазан с лъскаво гладко кафяво оперение. Гази беше някоя инатлива птица… Бухал?
А тя беше лебед. Поне днес.
— Да! Лебедово езеро! Страхотно!
— Аз съм Одета — вдигна ръка Ейнджъл.
— Аз съм вторият лебед — каза Кайла.
— Аз — най-малкият — каза Мередит и повдигна краищата на униформената си пола, за да заприлича на пачка.
Ейнджъл затвори очи и се опита да си представи, че е лебед. Когато ги отвори, светът се беше превърнал в сцена, а тя — в най-красивата балерина лебед в историята. Затича се в елегантни кръгове около другите деца. Правеше широки и плавни подскоци и се задържа във въздуха колкото можа. Накрая се приземи, вдигна ръце над главата си и се завъртя в бърза поредица пируети.
Останалите момиченца също танцуваха — стъпваха на пръсти по пожълтялата трева и размахваха бавно ръце, подражавайки на махането с криле. Ейнджъл отново заситни по тревата, завъртя се, подскочи… чувстваше се като Одета, прокълната да прекара живота си като лебед заради заклинанието на Ротбарт.
Пореден пирует, поредна арабеска, пореден подскок, в който Ейнджъл като че се задържа във въздуха няколко минути. Толкова й се искаше да може да разпери криле и да изиграе „Лебедово езеро“ както трябва… Но знаеше, че не може. Или поне не сега. И не тук. Може би след като Макс спасеше света. Тогава мнозинството обикновени хора щяха да са изчезнали. Джеб й го беше казал, когато отново беше попаднала в Училището миналия месец. Мутантите като тях имаха по-големи шансове да оцелеят — бяха проектирани да оцеляват. Може би когато повечето обикновени хора изчезнеха, нямаше да се налага да крие крилете си и щеше да може да лети на воля наоколо и да си играе на Одета, когато си пожелае.
Нямаше търпение.
50
Самоподготовката ми стана любимият час. Библиотеката на училището беше страхотна, с неизчерпаеми количества книги и с шест компютъра, на които учениците можеха да правят справки. Училищният библиотекар беше мил симпатичен мъж на име Майкъл Лазара. Всички обожаваха господин Лазара, дори и аз. Поне засега.
Днес бях в режим на изследване. Дали с проверка в някой сайт за разшифроване нямаше да ми хрумне нов подход за издирването на родителите ни?
И шестте компютъра бяха заети. Застинах на място и се замислих, че щеше да е прекрасно, ако можех просто да изритам някое хлапе от мястото му.
— Заповядай, готов съм.
Погледнах момчето, което се беше обадило.
— Моля?
Той се изправи и взе учебниците си.
— Свърших с компютъра. Може да го ползваш.
— О, ясно. Благодаря.
— Нова си тук — каза той. — Посещаваш часовете по езиково изкуство.
— Да — потвърдих. Разпознах го — годините параноя ме бяха научили да запомням физиономии. — Аз съм Макс.
— Знам. Аз съм Сам.
Усмихна ми се мило, а аз премигнах при мисълта, че всъщност беше сладък. Досега не си бях позволявала лукса да забелязвам дали някое момче е сладко, или не. Основно ме интересуваше дали възнамеряваше да ни убие, или не.