— Да. Е, явно се провалих в тази част на теста.
— Още не си — продължи Ръч. — Има едно-две неща, които не сме опитали. Например дали всички числа не са свързани с някаква книга.
— Коя книга? — попита Иги.
— Някоя голяма книга. Която е леснодостъпна — обясни тя. — Нещо, което го има навсякъде, във всеки дом.
— „Шифърът на Леонардо“? — предложи Газопровода.
На лицето на Иги се изписа отегчение.
— Не. Библията, умник такъв! Нея я има навсякъде. По хотели, в домовете на хората, в училищата. Макс не би имала проблеми да я намери. Нали така, Ръч?
— Да — потвърди тя.
— Не разбирам — обади се Ейнджъл.
— Ами, нали има поредици от цифри — каза Ръч. — Може да е като онова, което предложи Зъба с картите. Само че числата да обозначават книгата, главата, стиха, а последното — думата от стиха. После събираме думите и проверяваме какво излиза.
— Хм — рекох замислено. — Тук имаме ли Библия?
Ръч се пресегна и извади един дебел том.
— Ан я държеше долу. Взех я назаем. Опитвам се да заздравя отношенията си с Господ.
Четири часа по-късно мозъкът ми се беше оплел на възел. Ан беше накарала малките да си лягат. Иги, Зъба и аз все още се опитвахме да свържем проклетия шифър с Библията. Но както и да го въртяхме, нищо не излизаше.
— Може да е някоя друга версия на Библията — каза Зъба уморено. — Нали има различни версии?
— Това е преводът на крал Джеймс — каза Иги и разтърка чело. — Най-често употребяваната версия в Щатите.
— И какво се получава? — разкърших рамене и завъртях глава аз.
Зъба погледна записките си.
— Ти. На. Постите. Около. Винаги. Саул. Живее. Плод. Несгода. Направи. Радост. И пак живее.
Повдигнах вежди и поклатих глава с досада.
— Нищо. Няма модел, няма смисъл. Идеята с Библията си я бива, но може би бъркаме в нещо.
— Тогава по-добре да си вземем сбогом със света — каза Зъба след малко.
Стрелнах го с поглед.
— Много смешно! Голям си шегобиец!
Той се усмихна едва доловимо и високомерно.
— На момичетата им допада.
Иги избухна в смях, а аз се опулих срещу Зъба потресена. Как можеше да се шегува за подобно нещо?! На моменти имах чувството, че вече изобщо не го познавам.
Изправих се и оставих листата в скута ми да паднат на земята.
— Уморена съм. До утре.
Излязох, без да ги погледна повече.
— Предполагам, че още не си разгледала блога ми — извика Зъба след мен.
Не си направих труда да му отговарям… че го бях направила. И беше добър. Това момче разбираше от поезия.
63
— Идеално — обади се Газопровода. — Добре, че те засякох.
Бяха заобиколени от същинска плетеница от гласове — децата наоколо се местеха от кабинет в кабинет. Беше преди обяд. Иги се беше насочил към библиотеката, когато Гази го докосна по ръката.
Кимна.
— Трябва да запомним, че междучасията ни съвпадат в… какъв ден е днес?
Гласовете около тях заглъхнаха и започнаха да се отдалечават, а те двамата завиха зад един ъгъл.
— Петък. Хайде, да проверим.
Иги чу Гази да отваря врата. По ехото разбра, че се намират в голямо пространство, което се падаше под тях.
— Къде сме? В мазето?
— Да. Намислил съм да го разуча.
— Става.
Гази го докосна по опакото на дланта и той се съсредоточи върху едва доловимото ехо около себе си. В края на стълбите въздушното течение и едва доловимите звуци му подсказаха, че са в голямо и сравнително празно пространство.
— Как изглежда? — рече той притихнало.
— Голямо е — отвърна Гази. — Прилича на мазе. Има няколко врати. Да проверим какво крият.
Иги го чу да завърта дръжката на врата и усети повей, когато тя се отвори към тях.
— Хм… Училищни пособия? — обяви Газопровода.
Той продължи няколко метра напред, спря и Иги го чу да отваря следващата врата.
— Спортно оборудване.
— Нещо интересно?
— Твърде големи са, за да ги вземем — няма как да ги скрием. Щеше да стане, ако имахме раници.
— Да се запомни — отбеляза Иги.
— Да.
Ръката му се стрелна напред, докосна Гази по рамото и той вдигна пръст пред устните си. Заслуша се напрегнато. Да — стъпки.
— Някой слиза насам — каза едва чуто.
Гази го хвана за ръкава и двамата избързаха тихо няколко метра напред в коридора. Отвори се нова врата. Газопровода дръпна Иги вътре и я затвори след тях с леко щракване.