— Къде сме? — прошепна Иги.
— Прилича на архив — отвърна Гази. — Да се скрием зад някой шкаф за всеки случай.
Иги го проследи до дъното на помещението. Усещаше, че от двете им страни стоят високи мебели. Усети Гази да прикляка на пода и също се наведе. Чуха усилващи се гласове.
— И какво очаквате от мен, господин Пруит? — попита тревожен женски глас.
— Очаквам да се постараете документите да изчезнат — отвърна ужасният високомерен глас на директора. — Не можем да ги унищожим, но не можем да допуснем да ги намерят. Толкова ли не можете да го проумеете?
— Да, да, но… — започна жената.
— Няма но! — отсече директорът. — Не се съмнявам, че поне с тази проста задача можете да се справите, госпожице Кокс. Сложете документите на място, където вие можете да ги намерите, но не и някой друг. Прекалено много ли искам от вас?
Иги поклати глава. Директорът беше пълна гад. Мразеше го. Някой трябваше да му даде урок.
— Не — отговори жената унило. — Ще го направя.
— Чудесно.
Чу, че директорът се обърна и се отдалечи, а госпожица Кокс въздъхна — точно пред стаята с архива. После вратата се отвори и той чу лекото припукване, с което се запалиха флуоресцентните лампи на тавана. Усети как Гази до него се стегна.
Отваряне на метално чекмедже. Шумолене на хартия. Чекмеджето се затвори. Хайде, излез — помисли си Иги. Вместо това обаче стъпките се приближиха. Не, обърни се и си тръгвай — подкани я Иги наум. Де да владееше телепатия като Ейнджъл. До него Гази беше затаил дъх и не издаваше нито звук. Ако жената ги намереше, щяха сериозно да загазят.
Лампите утихнаха с щракване. Стъпките излязоха от стаята и вратата отново се затвори. Газопровода най-сетне издиша.
— Това беше на косъм — прошепна той, а Иги кимна с пресъхнала уста. — Да се омитаме.
Почти бяха стигнали до стълбите, когато вратата горе се отвори. Замръзнаха, а Иги напъна слух, за да разбере какво става. Внезапно чуха гласове от другия край на коридора. Бяха в капан — и от двете им страни се задаваха хора.
— По дяволите! — прошепна Гази.
— Носиш ли го? — попита Иги напрегнато.
— Да, но Макс каза…
— Ще ни хванат! — прекъсна го Иги. — Дай го!
64
— Добре, сега вече ме плашиш — казах на Ръч.
Бяхме в училищната библиотека. Ръч явно можеше да извлича информация от компютъра с осмоза, буквално. Не ни трябваше дори помощта на библиотекаря господин Лазара. Първо посетихме блога на Зъба и установихме, че всеки ден добавя по нещо ново — неговата гледна точка за случилото се с нас досега. Вече качваше и рисунки. После накарах Ръч да потърси още информация за Тер Борщ, както и съобщения за изчезнали бебета през годините, в които бяхме родени. Не знаехме месеците, но за другото бяхме почти сигурни.
— Добре, преди четиринайсет години — каза тя и се съсредоточи. — Тук може би ще извадим най-голям късмет, тъй като сте трима. — Превъртя надолу по екрана. — Освен ако примерно един от вас не е роден есента на една година, а другите двама — през пролетта на следващата. Но по принцип мисля, че…
— Нещо за училище ли търсите?
Режещият и изпълнен с ненавист глас, потреперващ от едва сдържан гняв, можеше да принадлежи единствено на… злобектора.
— Търсим статии от вестници — обясни Ръч невинно. — За часа по гражданско общество.
Браво на момичето. Умееше да лъже без предизвестие.
— Сериозно? — изпуфтя господин Пруит и стисна устни. — И кога точно имате часове по гражд…
Ба-а-ам!
Цялата библиотека се разтресе. Двамата с господин Пруит се спогледахме изненадано, след което той смръщи рошавите си вежди. В следващия миг противопожарната система на училището се включи с писък и всички подскочиха.
За миг останахме по местата си, твърде стъписани, за да реагираме. След това над главите ни се разнесе силно съскане. Вдигнах глава — пръскачките на тавана се бяха задействали и ни поливаха с ледена вода.
— Какво? — изкрещя господин Пруит. — Какво означава това?
Според мен означаваше, че Иги и Газопровода се бяха изкачили на първо място в списъка ми за тежки наказания, но за момента го премълчах.
Всички се развикаха и се втурнаха към вратите с блъскане.
Господин Лазара сви шепи около устата си.
— Без паника, моля! В ред, като на противопожарно обучение! Деца!
Господин Пруит се спусна към вратата, като буквално газеше децата пред себе си, решен да избегне студения душ.
Ръч ми се ухили. По къдравата й коса се стичаха капки.