— Да, кажете? — попита тя.
— Госпожо, предлагаме абонамент за „Уолстрийт Джърнъл“ — изтърси Зъба с безизразно лице.
Лицето й се отпусна.
— Не, благодаря. Абонирани сме за „Поуст“.
— Ъ-ъ, добре — рече Зъба, обърнахме се и се ометохме.
Категорично, определено, напълно спокойно би могла да бъде майката на Иги. И сега какво?
76
— Все още намирисва на експлозив — прошепна Иги на Газопровода.
Гази подуши въздуха.
— Прав си. Миризмата ми харесва. Мирише на приключение.
— Честно казано, не си осигуряваме достатъчно приключения — отбеляза Иги.
Стъпките на Гази по твърдия бетон едва се чуваха, но Иги го следваше без усилие. Дори и без него щеше да успее да намери пътя до стаята с архива. Можеше да се обзаложи, че би намерил и пътя до Института, стига да го пуснеха в някой от тунелите на метрото в Ню Йорк. Това компенсираше факта, че беше напълно лишен от проклетото си зрение.
Как ли пък не.
— Ето тук е.
Гази отвори безшумно вратата на стаята и Иги го чу как щракна ключа на осветлението. Сега трябваше да виси като закачалка, докато Гази свърши цялата работа.
— Тя остави папките някъде в предната част на стаята — припомни той на Газопровода. — Отдясно. Има ли метален шкаф?
— Всички шкафове са метални — каза Гази и тръгна напред. Отвори един от тях, прелисти няколко страници вътре и го затвори. — Дори не знам какво търся. Всички папки са еднакви.
— На някоя не пише ли „Строго секретно“ с дебели черни букви?
— Не.
Иги го изчака да отвори, прерови и затвори още няколко чекмеджета с папки.
— Опа, чакай малко — рече Гази. — Хм. Това е интересно. Няколко папки, вързани заедно с ластик. Друг цвят са и са по-стари и оръфани.
— Виж какво пише вътре.
Звук от махане на ластик. И шумолене на хартия.
— Уха!
— Какво?
Подобни ситуации направо подлудяваха Иги — останалите научаваха каквото имаше да се научи доста по-бързо, защото виждаха. А той непрекъснато трябваше да чака някой да му каже какво става. Ненавиждаше това.
— Това са досиета… май са на пациенти — каза Газопровода. — Не са на ученици от училището. Пациенти… които идват от… Дома за неизлечимо болни „Стендиш“.
— Какво е това? Не звучи особено жизнерадостно.
Гази се зачете, а Иги се насили да прояви търпение.
— Чакай малко… — каза Гази.
Все едно имам друг избор, по дяволите — помисли си Иги.
— Звучи странно. Доколкото разбирам, това училище навремето е било нещо като санаториум за луди, и то само допреди две години. Това са досиетата на пациентите, живели тук. Защо обаче злобекторът ги пази?
— Дали няма нещо общо с тях? Да не би той да е ръководил лудницата? Или пък е бил пациент, който е избил всички останали и е отворил училище на същото…
— Не знам. Папките са дебели. Не можем да изчетем всичко тук. Трябва да ги покажем на Макс. Ще ги скрия под ризата си.
— Става. Време е да се връщаме.
— Да.
Иги проследи Гази до стълбите.
Да видим, почти обяд е. Чудя се къде ще седне Тес днес…
Гази внезапно спря и Иги едва не се блъсна в него.
— Интересно — измърмори той. — Не бях забелязал, че тук има врата.
Иги го чу как пристъпва и я отваря. Лъхна ги влажен хладен въздух.
— Какво има вътре?
— Тунел — отговори Газопровода смаяно. — Дълъг тъмен тунел, чийто край се губи в мрака. Върви под училището.
77
Малко ме беше страх да се срещна със Сам в училище. Дали нямаше да се направи, че не ме забелязва? Беше ли казал на някого, че сме се целували? Дали нямаше да ми се подиграват, което неизбежно водеше до нуждата да сритам някого?
Срещата ни всъщност мина добре. Видях го в час и той ми се усмихна — лека, но специална усмивка. Изглежда, никой не следеше нито него, нито мен с надеждата да открие подходяща тема за клюки. През голямото междучасие седнахме на една маса, поговорихме, почетохме и поучихме. Дори злобекторът не ни обърна внимание.
Беше страхотно. Почти през целия ден се чувствах що-годе нормална. Чувството продължи чак до завръщането ми у Ан — току-виж се окажеше, че може би бях поставила нов рекорд.
— Тунел?
Изгледах Гази и Иги объркано.
— От къде на къде под училището ще има тунел?