— Как… — започна сразено.
— Видяхме ви по телевизията — обясних отново. — Мислим, че това може да е изчезналият ви син, отпреди четиринайсет години.
Хванах Иги под ръка и го побутнах напред.
— Казваме му Иги. Но мисля, че второто му име е Грифитс — като вашето.
Светлата кожа на лицето на Иги почервеня и той сведе глава. Буквално усещах ударите на сърцето му.
— Джеймс? — прошепна жената и протегна плахо ръка към Иги. Застина и погледна съпруга си. — Том… Това Джеймс ли е? — попита колебливо.
Мъжът преглътна сухо и отстъпи от прага.
— Моля ви, влезте, заповядайте всички.
Понечих да откажа — не влизахме в непознати помещения, където можеше да попаднем в клопка и да ни хванат. Осъзнах обаче, че къщата може би щеше да е бъдещият дом на Иги — завинаги, така че ако имаше някакви клопки, беше по-добре да ги проверим лично. Затова преглътнах на свой ред и отговорих:
— Добре.
Докато останалите се източиха вътре в къщата, хвърлих един поглед на Ейнджъл в търсене на признаци за притеснение или съмнение. Тя обаче влезе смело, затова я последвах с тежест в гърдите.
Отвътре къщата беше хубава, но не толкова модерна и голяма колкото тази на Ан. Огледах се и си помислих, че е възможно отсега нататък това да стане домът на Иги. Може би щеше да вечеря на тази маса и да слуша този телевизор. Сякаш бяхме паднали през дупката на заека, разбирате ли? Странни мутанти полувълци по петите ни? Абсолютно възможно. Мисълта, че Иги може да започне нормален живот? Абсолютно поразителна.
— Ами, седнете — рече жената, без да изпуска Иги от поглед.
Той се поколеба, после усети, че аз самата седнах, и се отпусна до мен.
— Не знам какво да кажа — каза тя.
Седна от другата страна на Иги и най-сетне проумя, че той не се оглежда и не се опитва да я погледне в очите.
— Хм… Ами, аз съм сляп — каза Иги и зачопли притеснено ластика на пуловера си с пръсти. — Те… така де, вече не виждам.
— Боже Господи! — възкликна жената потресено.
Мъжът седеше от другата страна на масата. На лицето му се изписа болка.
— Не знаем какво стана — започна той и се приведе напред. — Ти… нашият син изчезна от тази къща преди четиринайсет години. Ти беше… той беше само на четири месеца. Изчезна безследно. Наех детективи. Ние… — замлъкна, сякаш спомените бяха твърде болезнени, за да продължи.
— Дълга, странна история — обадих се аз. — Не сме сто процента сигурни. Но по всичко личи, че Иги е бебето, което сте загубили.
Жената кимна и взе ръката му в своята.
— Усещам, че е той. Може и да не сте сигурни, но аз го усещам. Просто го знам. Това е синът ми.
Не можех да повярвам. Колко ли пъти си бяхме мечтали за това? Мечтата ни беше на път да се сбъдне за Иги.
— Трябва да призная, че… струва ми се, че си права. — Мъжът прочисти гърло. — Той… ще прозвучи смешно, но като бебе беше абсолютно същият.
Във всеки друг момент Гази и Зъба щяха да се впият безмилостно в това и щяха да дразнят Иги и да му се подиграват безкрай. Сега обаче седяха с вкаменени лица. Прозрението за онова, което се случваше и което предстоеше да се случи, постепенно огряваше и тях.
— Сетих се! — сепна се госпожа Грифитс внезапно. — Джеймс имаше малък белег по рождение отстрани на тялото, към гърба. Попитах лекаря дали ще има проблеми с него, но той ме увери, че всичко е наред.
— И Иги има родилен белег — произнесох бавно.
Бях го виждала стотици пъти.
Иги безмълвно вдигна ризата си отляво. Госпожа Грифитс на мига съзря белега, пое шумно въздух и закри уста с ръка.
— Боже мой! — възкликна, а по бузите й потекоха сълзи. — Боже! Това е Джеймс!
Наведе се, стисна Иги плътно в прегръдките си и взе да гали червеникаворусата му коса с едната си ръка. Беше затворила очи, а сълзите й мокреха рамото на Иги.
— Джеймс, Джеймс — шепнеше тя. — Детенцето ми.
И собственото ми гърло се стегна. Огледах се. Ръч и Ейнджъл също едва сдържаха сълзите си. Боже. Явно щеше да падне голям рев.
Прокашлях се.
— Ами, значи мислите, че това наистина е Джеймс, изгубеният ви син?
Мъжът кимна с плувнали в сълзи очи.
— Това е синът ми — каза той с разтреперан глас.
Мразя подобни моменти, в които всички са развълнувани, плачат от радост, а емоциите им заливат всичко наоколо. Пфу.
— Кои… кои сте вие? — попита ме господин Грифитс, докато жена му се взираше в лицето на Иги, и посочи всички нас.
— Ние сме… му приятели — отговорих. — И ние бяхме отвлечени. Но вие сте първите родители, които успяхме да намерим.
Не исках да казвам това. Какво ми ставаше? Обикновено бях много по-потайна и дискретна.