Бях толкова засрамена. Аз бях техният водач, а се бях разциврила като някое бебе. Как можех да давам команди, ако бях толкова слаба? Подсмръкнах и се отпуснах назад. Вероятно изглеждах като блъсната от влак. Зъба ме пусна, без да каже нищо. Бавно завъртях очи и огледах ятото. Бях твърде засрамена, за да погледна и него.
— Съжалявам, банда.
Гласът ми беше прегракнал.
Тото се приближи и сложи глава на крака ми със съчувствие в очите.
Газопровода изглеждаше уплашен.
— Не беше задължително да идваме до плажа, Макс.
През полузадавен смях се пресегнах и разроших косата му.
— Не беше заради това, Гази. Просто ми се изсипаха някакви неща.
— Какви? — попита Иги.
Въздъхнах тежко и избърсах очи.
— Неща. Гласът в главата ми. Непрекъснатото бягство. Училището. Ан. Ари. Джеб. Непрекъснато ми повтарят, че трябва да спася света, но дори не знам как и от какво.
Ейнджъл ме потупа по коляното.
— Ами, от момента, след като всичко се взриви и повечето хора измрат. Ние сме по-силни, а и можем да летим, така че ще напуснем взривените части и ще си намерим някое хубаво местенце, което не е взривено или опесто… упосте…
— Опустошено? — предложи Иги и Ейнджъл кимна.
— Да, точно. И тогава ще продължим напред, въпреки че почти няма да има хора.
104
Ейнджъл сякаш беше пуснала бомба. Настана мълчание. Вторачих се в нея.
— Хм… Къде чу това, миличка?
Тя седна на пети и прокара пръсти по хладния пясък.
— В Училището. Нямаше да ми го кажат, но го усетих в мислите им — рече небрежно и се зае да копае ров за пясъчен замък.
— Кой ще взриви света? — попита Газопровода възмутено.
Ейнджъл повдигна рамене.
— Много хора могат да го направят — имат големи бомби. Някоя държава може би. Хората в Училището обаче мислеха, че ще го стори една-единствена компания. Бизнес компания. Мислеха, че ще взриви по-голямата част от света. Може би дори по погрешка.
Хм, нещата приеха интересен обрат.
— И как се казваше компанията? — попитах.
Ейнджъл зарея поглед в далечината, повдигна вежди и рече:
— Не си спомням. Беше като името на някакъв елен. Газела например. Може ли да вляза и да поплувам?
— Да, разбира се — отговорих разсеяно.
Ейнджъл радостно извади банския си от раницата и се втурна към водата заедно с Тото. След секунди той дотича обратно, тръсна козина и заяви:
— Водата е ледена.
Вдигна нос, подуши въздуха и се запъти да изследва някакви скали.
След като му кимнах одобрително, Гази също се втурна към брега, хвърляйки дрехите си по пътя. Ръч и Иги седнаха на една скала. Поровиха в раниците си и извадиха по една вафла с ядки.
— Това се казва изненада, а? — обърнах се към Зъба, когато останахме сами.
Той поклати глава и прибра останалите превръзки в раницата.
— Да. Определено.
— Откога го знае? Защо досега не е ставало дума?
— Например защото е на шест години и се вълнува повече от плюшеното си мече и кучето си? Знам ли. Освен това не можем да бъдем сигурни, че е разбрала точно какво чува. Възможно е да е объркала нещо.
Замислих се.
— Дори и чутото да е отчасти грешно, не виждам с какво би могла да сбърка идеята за взривяване на целия свят. Да не забравяме, че сме създадени, за да оцеляваме при бедствия. Съвпада с всичко, което Джеб ми повтаря.
Зъба въздъхна.
— И сега какво?
— Не знам. Трябва да помисля.
Умълчахме се. Ръката ми пулсираше.
— А с теб какво стана? — попита Зъба накрая.
Нямаше как да се престоря, че не разбирам за какво говори.
— Просто… Много съм уморена. Гласът взе да ми досажда с приказки за съдбата ми, как трябвало да се заема сериозно със спасяването на света. Понякога ми идва в повече.
Никога не бих направила подобно признание пред останалите. Разбира се, бих им казала, че съм изтощена, но да им доверя, че не знам дали бих се справила? Никога.
— Карам на чист адреналин без ясен план. Ден след ден просто се опитвам да опазя ятото и да не позволя да се разделим. А върху мен непрекъснато се стоварва какво ли не — все откъслечни парчета от пъзел, които при това не пасват в обща картина. Дойде ми в повече.
— Парчета като Ари, Джеб, Ан и Гласа?
— Да. Всичко. Всичко, което ни се случи, откакто напуснахме дома си. Не стига, че не знам какво да правя, а на всичкото отгоре трябва да се преструвам, че знам, по дяволите.
— Просто да се махнем — предложи Зъба. — Да потърсим някой остров. Да излезем от играта.