— Бихте ли слезли от колата, господине? — нареди полицайката на Зъба.
— Сигурно есенно време е топло — не спираше Ейнджъл. — Човек направо може да се изкъпе в морето.
Полицайката отново я погледна, но този път нещо потисна импулса й да върне очи на Зъба. Не смеех да се обърна към задната седалка. Отново се бях озовала в ситуация, в която Ейнджъл вършеше нещо лошо с добри намерения, а аз не знаех как да постъпя.
Реших да я оставя да го направи, но по-късно да поговоря с нея. Печеливш ход отвсякъде.
— Всъщност ние малко бързаме — каза Ейнджъл любезно.
— Бързате — повтори полицайката с празен поглед.
— Дали не може да ни пуснете да си вървим? — предложи Ейнджъл. — И изобщо да забравите, че сте ни виждали?
— Може да ви пусна да си вървите — потвърди полицайката.
Беше доста зловещо.
— Никога не сте виждали нито нас, нито колата — каза Ейнджъл. — Има проблем някъде другаде и трябва веднага да тръгнете за там.
Полицайката се обърна към своята кола.
— Трябва да тръгвам — заяви. — Има проблем.
— Добре — каза Ейнджъл. — Благодаря.
И така, продължихме пътя си в откраднатата кола благодарение на шестгодишно момиченце, което можеше да контролира мислите на хората. Не звучи много успокоително.
Бяхме изминали няколко километра, когато Ейнджъл проговори отново:
— Банда, чудя се… Наистина ми се струва, че може би е по-добре аз да бъда водачът.
— Аз ще съм заместник-командир — предложи Тото.
— Да бе, да. Представям си колко ще си съсредоточен — изсмя се Гази. — Особено ако някой заек прекоси пътя ти.
— Ей! — озъби му се Тото.
— Момчета… — казах им уморено. — Виж, Енджи, много мило предложение, но аз владея нещата, разбираш ли? Няма нужда да се притесняваш.
— Ами, щом казваш — рече Ейнджъл и повдигна вежди. Не звучеше сто процента убедена.
Какво ставаше с нея?
120
Мисля, че е ставало дума, че придвижването с кола е влудяващо бавно в сравнение с летенето. Във въздуха няма светофари, а и трафикът на летящи мутанти е учудващо спокоен. От друга страна, колата ни осигуряваше известно прикритие.
— Е? — каза Зъба при вида на огромния портал пред нас.
— Да — отговорих аз.
След над три часа предпазливо бавно шофиране — което все пак беше изпитание за бъбреците ни — и кратка спирка за обяд бяхме стигнали до централата на „Айтекс“. Инстинктът и изключителните ни дедуктивни способности ни бяха довели до място, където имаше шанс да намерим отговорите на някои въпроси.
Под „изключителни дедуктивни способности“ имам предвид способността да следваме табелите с надпис „«Айтекс» — отбивка 398“, с които беше осеяно шосето.
В момента изучавахме с професионално око високия метален портал.
— Няма бодлива тел — отбеляза Зъба.
— Нито въоръжена охрана — обади се Ръч. — Но будката на пазача е симпатична.
Това ми се стори необичайно и в ума ми на мига светнаха куп червени лампички. Тук ли щеше да се случи спасяването на света?
В същия момент от будката излезе усмихнат униформен пазач. Не личеше да носи пистолет или някакво друго оръжие.
— За обиколката ли сте? — попита той учтиво.
— Ъ-ъ, да — рече Зъба, стиснал здраво волана пред себе си.
— Съжалявам, последната беше в четири часа — каза пазачът. — Елате утре — има обиколки на всеки кръгъл час. Тръгват от централния вход. — Той посочи през портала към една от по-големите сгради.
— Ъ-ъ… добре — отговори му Зъба и подкара на задна. — Благодаря.
Отдалечихме се по пътя, без да изпускаме пазача от поглед до последно. Не забелязахме да говори с някого, да ползва радиостанцията си или нещо подобно. Беше странно. За пореден път усетих как върху раменете ми пада тежестта на някакъв необясним страх. Не бях глупава. Някой беше изпратил онези деца при нас, за да ни предадат съобщение. И да ни насочат към „Айтекс“. Рано или късно щяхме да разберем какво ни готвеха зад портала, а то надали беше нещо хубаво.
Гласът ми мълчеше от доста време и почти — почти — ми се искаше да се обади, за да даде някакви напътствия за целта на посещението ни тук.
Обаче бях решена, че няма да му се моля.
121
— Хайде, Иги, твой ред е — казах и бутнах в ръцете му малко шишенце с шампоан. — Това, че не виждаш, не е извинение за пластовете мръсотия по кожата ти.
Иги взе шампоана и Гази го упъти към вратата на банята.
Фланелката ми беше влажна на раменете от все още мократа ми коса. Бяхме се настанили в неуютна стая в „Туайлайт Ин“ — едно от онези места, в които непрекъснато се въртят нечисти сделки. Не се бяхме къпали, откакто напуснахме къщата на Ан, а и „Туайлайт Ин“ ни спечели и с наличието на платена пералня. Току-що бях донесла последната доза топли, сухи и чисти дрехи и ги бях изсипала на едно от двойните легла.