От година не бяха вечеряли заедно навън и сега, като излезе от службата и се отклони по пътя за гарата, той съзнаваше колко тежи на техните отношения огромната, умъртвяваща сила на навика. Мислеше си за многото обръчи, с които е заобиколен животът му, и колко лесно беше да ги прекрачи. Ресторантът, в който трябваше да я чака, бе скромен, но изискан — излъскан, колосан, с дъх на пресен хляб и сосове. Когато влезе в него тази вечер, всичко беше в пълна бойна готовност. Момичето на гардероба го позна и той си спомни пъргавината, с която слизаше по стълбите в бара като по-млад. Как чудно миришеше всичко! Барманът току-що бе заел мястото си, свежо обръснат и в бяло сако. Всичко бе радушно и тържествено. Всичко блестеше и светлината, която падаше на раменете му, бе падала така и преди десет години. Когато оберкелнерът спря да каже добър вечер, Ситън поръча бутилка вино — тяхното вино, добре изстудено. Вратата, извеждаща към нощта, бе същата врата, която той наблюдаваше някога, за да види кога Джесика ще се появи със сняг в косата си, да я види да влиза с нова рокля и нови обувки, да я види как идва с добри новини, с грижите си и извиненията, че е закъсняла. Спомни си как тя поглеждаше към бара, за да провери дали той е там, как спираше да поговори с момичето на гардероба и после леко прекосяваше заведението, за да сложи ръката си в неговата и непринудено и елегантно да сподели радостта му през останалата част от вечерта.
Тогава той чу детски плач и навреме се обърна към вратата, за да види влизането на Джесика. Тя носеше разплаканото бебе, притиснато до рамото й. Филис и Милисънт я следваха в износените си зимни костюмчета. Беше още рано и ресторантът не беше претъпкан. Тази поява, тази жива картина щеше да бъде много по-драматична след един час, но за Ситън и сега тя бе достатъчно поразяваща. Застанала на вратата с хълцащото бебе на ръце и другите деца от двете й страни, Джесика не оставяше впечатлението, че някакви непредвидени обстоятелства са я принудили да доведе със себе си децата. Впечатлението бе, че е дошла да изобличи публично човека, който и бе причинил зло. Тя не го посочи с пръст, но внушителната група носеше достатъчно драматизъм и укор.
Ситън веднага отиде при тях. Това не беше ресторант, в който се водеха деца, но гардеробиерката бе любезна и помогна на Милисънт и Филис да се съблекат, Ситън взе Джослин на ръце и тя престана да плаче.
„Не дойде бавачката“, каза Джесика, но избягна погледа му и извърна глава, когато той понечи да я целуне. Заведоха ги на една маса в дъното на салона. Джослин обърна купичката с маслините и вечерята бе унила и хаотична като изгорялото ядене в къщи. На връщане децата заспаха в колата и Ситън разбра, че пак не бе успял, не бе успял или отново го бяха надхитрили. Той за първи път се чудеше дали има работа с потайностите и загадките на пола на Джесика, или това е просто озлобление.
Опита се още веднъж. Един неделен следобед покани на гости семейство Томсън. Ясно му бе, че на тях не им се идва. Готвеха се да ходят в Карминьол — сега всички отиваха в Карминьол, — а и повече от година Ситънови не бяха канили никого. Над дома им виснеше нещо като обществено пренебрежение. Томсънови приеха поканата единствено от приятелски чувства и само за да пийнат по чашка. Те бяха привлекателна двойка, Джек Томсън се радваше на някаква едва забележима власт над жена си и Ситън му завиждаше. Той уведоми Джесика за идването на семейство Томсън. Тя не каза нищо. Не беше и във всекидневната, когато те пристигнаха, но няколко минути по-късно се появи с кош пране. Ситън я попита дали няма да пие нещо. Отговори, че нямала време. Томсънови съзнаваха, че той е изпаднал в беда, но нямаше как да останат и да му помогнат — щяха да закъснеят за Карминьол. Все пак, когато Луси Томсън се настани в колата, Джек се върна до вратата и заговори така настойчиво на Ситън, от такова чисто приятелство и съчувствие, че Ситън се улови за думите му. Джек му каза, че много добре вижда какво става у тях и че Ситън трябва да си намери хоби — съвсем определено хоби: да взема уроци по пиано. Имало една дама, казвала се мис Деминг. Трябвало да се срещне с нея. Щяла да му помогне. Той му помаха за сбогом и се отправи към колата. Съветът не се видя никак странен на Ситън. Той беше отчаян, уморен, а и къде беше смисълът в неговия живот? Когато се върна във всекидневната, Филис отново щурмуваше креслото с отварачката за бира. Извиняваше се с това, че е загубила в тапицерията двайсет и пет цента. Джослин и Милисънт плачеха, Джесика бе почнала да загаря вечерята.