В неделя изгориха телешкото, в понеделник руло стефанито, а във вторник месото беше така изгоряло, че Ситън не можа да отгатне какво е. Спомни си за мис Деминг и реши, че тя навярно е някоя апетитна мадама, която под прикритието на уроци по музика утешава мъжете от околността. Но когато й телефонира, гласът се оказа глас на старица. Каза, че е получил името й от Джек Томсън, и тя му определи среща следната вечер в седем часа. Когато в сряда след вечеря излезе от къщи, той си помисли, че дори самото излизане би му подействало лечебно, би го освободило от семейни и служебни грижи. Мис Деминг живееше на Белвю Авеню, в другия край на града. Номерата на къщите се различаваха трудно, Ситън паркира колата на ъгъла и тръгна пеш да търси номера и къщата й.
Вечерта бе есенна. Белвю Авеню е една от онези странични улички с дървени къщи, безупречни със своя стил, е въздействието си, но по някакъв каприз украсени с малки минарета и завеси с дървени мъниста — като неуместен или най-малко тайнствен намек за древните джамии и хареми на Изтока. Този парадокс придаваше очарование на мястото. Улицата западаше, но западаше изискано. Разрухата й беше пищна, в задните дворове розите цъфтяха изобилно и в елите пееха птици. Някои собственици все още събираха тревата. Ситън бе отрасъл на такава улица и се радваше, че се е озовал в този кът от миналото. Слънцето залязваше. В дъното на улицата се стелеше червена светлина — гледката предизвика болка в стомаха му, остра като при глад, но това не беше глад, а просто повик. За един живот с блясък!
Къщата на мис Деминг нямаше веранда и навярно се нуждаеше от боядисване повече от останалите къщи, но не беше сигурен, защото светлината вече избледняваше. На вратата бе поставен надпис:
Той се озова в малък коридор със стълби и дървена закачалка. По-нататък в една стая видя мъж на негова възраст, наведен над клавишите на пиано.
— Подранили сте — извика мис Деминг, — моля ви, седнете и чакайте.
Тя каза това с такова дълбоко отегчение и умора, че тонът на гласа й сякаш намекваше на Ситън, че онова, което го чака, ще бъде противно и мъчително. Той седна на една пейка под закачалката. Беше му неудобно. Ръцете му се потяха и се чувстваше болезнено голям за къщата, пейката и всичко наоколо. Колко странен е този живот, мислеше си той, в който жена му бе загубила чара си и той се готвеше да учи пиано. Неудобството му нарасна до такава степен, че за момент му се прииска да избяга. Достатъчно бе да прекрачи вратата, да се озове на Белвю Авеню и повече никога да не се върне. Но споменът за бъркотията в дома му го задържа на пейката. После започна да го мъчи мисълта, че чакането е един вид вечност. Колко време човек изразходва да чака пред кабинетите на зъболекари и лекари, да чака влакове, самолети, да чака пред телефонните будки и в ресторантите. Той, изглежда, бе прахосал най-хубавите си години в чакане и сега, вързал се да чака уроците по пиано, може би хвърляше на вятъра последните няколко ярки години от живота си. Отново му хрумна да избяга, но тъкмо тогава урокът в съседната стая свърши.
— Не сте се упражнявали достатъчно — чу той мис Деминг да казва сърдито. — Трябва да свирите по един час на ден без изключение, иначе само си губите времето.
Ученикът й се появи в малкия хол с вдигната яка на палтото и Ситън не успя да види лицето му.
— Следващият! — извика учителката.
Стаичката с пианиното бе по-претрупана от хола. Когато влезе, мис Деминг едва го погледна. Тя беше дребна женица. Кестенявата й коса бе прошарена, на плитка, навита на главата като венче. Тя седна на надуваема възглавница със скръстени в скута ръце и от време на време отвратена мърдаше устни, сякаш нещо я бе озлобило. Ситън несръчно се намести на столчето пред пианото.
— Аз никога не съм вземал уроци по пиано — каза той. — Някога вземах уроци по корнет. В колежа бях взел под наем един корнет…
— Сега ще забравим за това — прекъсна го тя. Посочи едно средно „до“ и го накара да изсвири гамата. Пръстите му при ярката светлина, идваща от поставката за ноти, изглеждаха огромни и голи. Той се бореше със своята гама. Един-два пъти тя го удари с молив по кокалчетата. Един-два пъти сама поправи пръстите му със своите и той си представи живота й като кошмар от чисти ръце, мръсни ръце, космати ръце, отпуснати и мускулести ръце и реши, че сигурно на това се дължеше чувството й на отвращение. На половината урок Ситън отпусна ръце пред себе си. Неговата нерешителност я направи още по-нетърпелива и тя постави ръцете му отново върху клавишите. Искаше да запуши, но на стената имаше надпис, който забраняваше това. В края на урока ризата му беше мокра.