— Жена ми пита: дали не можете да ми дадете нещо различно… някоя нова пиеса?
— Те винаги питат.
— Нещо с по-малко повторения — продължи Ситън.
— Нито един от господата, които идват тук, не са се оплаквали от методите ми. Ако сте недоволен, можете да не идвате. Разбира се, мистър Първис прекали. Жена му е още в санаториум, но не мисля, че вината е моя. Искате да я накарате да падне на колене, нали? Това е желанието ви, ако не греша. Моля, започнете.
Ситън започна да свири, но по-тромаво от обикновено. Бележките на дръзката старица го изумиха. В какво се бе забъркал? Виновен ли е? Не трябваше ли да послуша инстинкта си и да избяга още с влизането си в тази къща? Нима като попадна в потискащата атмосфера на това място, той се въвлече в някаква гадост, в някаква магия? Съгласи се да тласне една прекрасна жена към лудостта. Сега старицата говореше меко, а на него това звучеше лукаво.
— Свирете мелодията нежно, нежно, нежно — шептеше тя. — Именно така тя ще свърши своята работа.
Продължаваше да свири, увлечен от несъзнателната си преданост към повторението, защото, ако възнегодуваше, а Ситън съзнаваше, че така и трябва да постъпи, той само щеше да потвърди истинността на кошмара. Главата и пръстите му работеха съвършено независимо от чувството му и докато част от съществото му бе изпълнено с потресение, тревога и угризение на съвестта, пръстите продължаваха да възпроизвеждат коварната мелодия. От кухнята до слуха му долиташе гръмогласен смях, разливане на бира и тътрене на ботуши. Може би защото искаше да се върне при приятелите си, при своите момчета, тя съкрати урока и Ситън изпита неописуемо облекчение.
Трябваше непрестанно да се пита дали тя наистина каза всичко, което му се стори, че чу, а то изглеждаше така невероятно, че му се прииска да спре и поговори с Джек Томсън, но съзна, че не би могъл да спомене за случилото се. Не би намерил думи. Мракът, където мъжете и жените се бореха безмилостно за превъзходство и съсухрени старици правеха своите магии, не беше светът, в който той живееше. Старата дама сякаш стоеше на някакъв далечен риф в съзнанието му и в един сив миг след пробуждането си той щеше да бъде заличен от светлината на деня.
Когато се прибра вкъщи, завари Джесика във всекидневната и щом сложи нотите на поставката на пианото на лицето й се изписа ужас.
— Даде ли ти нова пиеса? — попита тя. — Нещо друго освен онова упражнение?
— Още не — отговори той. — Но мисля, че вече съм готов. Може би следващия път.
— И сега ще свириш?
— Възможно е.
— О, не тази вечер, мили! Моля те, не тази вечер. Моля те, моля те, моля те, не тази вечер.
И тя падна на колене.
Възстановяването на щастието, а то се върна стремително и за двамата, направи Ситън странно самодоволен относно начина, по който го бе добил отново, и тъкмо затова мислеше за мис Деминг с презрение и погнуса. Грабнат от вихъра на любовта и приятните вечери, той вече не доближи пианото. Изми ръцете си от нейните методи. Решил бе да забрави цялата история. Но в сряда вечер той отново се приготви да отиде в обичайния час. Можеше да телефонира. Джесика се разтревожи, че пак отива там, но той й обясни, че това е само за да сложи край на уроците, целуна я и излезе.
Вечерта бе мрачна. Закръглените очертания на Белвю Авеню бяха слабо осветени. Някой гореше листа. Той почука на вратата на мис Деминг и влезе в малкия хол. Къщата бе тъмна. Единствената светлина идваше от улицата през прозорците. „Мис Деминг! — извика той. — Мис Деминг!“ Извика името й три пъти. Столът до пианото бе празен, но той усещаше присъствието на старата дама навсякъде. Тя не беше там, по-точно не отвърна на повикването му, но сякаш стоеше пред кухненската врата, стоеше на стълбите, стоеше в мрака в дъното на хола; лекият шум, който долиташе отгоре, приличаше на нейните стъпки.
Върна се вкъщи. Не бе минал и половин час, когато дойдоха няколко полицаи и го помолиха да тръгне с тях. Ситън излезе вън — не искаше децата да чуят — и си позволи съвсем естествената грешка да се съпротиви: защо не, нима не е човек, който винаги се придържа към закона? Нима не плаща винаги сутрешния си вестник, подчинява се на светофарите, къпе се всеки ден, моли се веднъж седмично, данъците му са в ред, всяко десето число на месеца плаща сметките си. В широкия ландшафт на неговото минало липсваше следа, намек за незаконна постъпка. Какво иска полицията от него? Не пожелаха да му кажат и настояха да ги придружи. Накрая той се качи в полицейската кола и потеглиха към другия край на града, през някакви железопътни линии; озоваха се в някакво задънено място, склад за отпадъци. Там имаше и други полицаи. Това бе сцена на насилието — тя лежеше разголена, грозна, замъкната далеч от къщите, без да има кой да чуе виковете й за помощ. Лежеше на пътя като вещица. Вратът й бе прекършен, дрехите й в безпорядък от борбата с могъщите сили на смъртта. Попитаха го дали я познава и той отговори утвърдително. Виждал ли е младежи около къщата й, продължи разпита си полицията. Отвърна, че не е виждал. Името и адреса му намерили в едно тефтерче на бюрото й. Обясни им, че тя му е била учителка по музика. Задоволиха се с обяснението и го пуснаха да си върви.