— Досега кобрите никога не са губили.
Коруин погледна губернатора Хауи Вартансън от Целиан и се запита дали той ще каже нещо. Ала Вартансън само сви устни. Коруин бе забелязал, че когато идват в Авентини, политиците от Целиан избягват да се набиват в очи. Но смяташе, че в този случай трябва да се изрази становище. По възможност — деликатно.
— Аз бих желал да изтъкна — започна той, — че една или повече нови планети ще ни позволят да решим проблема за Целиан, без да лишаваме деветнадесетте хиляди души там от правото им да се разпореждат със свой собствен свят.
— Само ако те самите пожелаят да напуснат — каза Стигър. Все пак споменаването на Целиан, както бе предполагал Коруин, изглежда насочи мислите на членовете на Съвета към съществуващата понастоящем безизходица в отношението между кобрите и враждебната екология на този странен свят. В официалните доклади деликатно я наричаха „Текуща генетична адаптация“. Определението на целианците беше по-безцеремонно: „Дяволска смесица“. Всяко живо същество от тази планета, от най-простата личинка до най-големия хищник, изглеждаше безумно решено да запази своята екологична и териториална ниша и с всички сили се съпротивляваше срещу опитите да бъде изтикано от нея. Разчистете някакъв терен и го защитете с растителна бариера и само за броени дни ще изникнат цяла дузина нови растения, които ще се опитват да възстановят предишния му вид. Постройте къща на място, където преди това е имало гора и не след дълго по стените ще се появят плесени. Създайте град, дори малко селце и прогонените животни по някакъв начин отново ще се върнат и то не само малките. „Свят под непрекъсната обсада“ — така някога го бе нарекъл Джони. Само целианци знаеха как и защо продължаваха да живеят там.
В залата отново настъпи продължителна тишина. Стигър огледа присъстващите и кимна.
— Добре. Според мен можем да се съгласим с губернатор Телек, че ни е необходима много повече информация, преди да поставим въпроса на обсъждане. За момента обаче, запазете в пълна тайна това предложение и обмислете всички плюсове и минуси. За да приключим, остава да решим един последен въпрос. Предстои да одобрим кандидатите за кобри.
На монитора на Коруин се появи списък с дванадесет имена — необичайно голям брой, — заедно с техните родни градове и региони. Всички те му бяха познати. Приемната комисия в Академията бе изпратила резултатите от тестовете преди един месец. Моро беше седми поред.
— Някой да е против тези граждани да станат кобри? — зададе Стигър обичайния въпрос. Двама души, седящи близо до Коруин обърнаха глави към него. Стиснал зъби, той гледаше без да трепне генерал-губернатора. — Няма. Тогава Съветът утвърждава решението на Академията и ги задължава да започнат необратимите етапи на процеса „кобра“. Закривам заседанието.
Необратими етапи. Коруин беше чувал тези думи най-малко двадесет пъти, но те никога не му бяха звучали така съдбовно. Ала и никога не се бяха отнасяли за неговия собствен по-малък брат.
Джъстин Моро спря колата пред къщата и почувства, че напрежението от раменете му се е пренесло в ръцете. Кокалчетата му бяха побелели от стискане на волана. Само преди час бе научил по телефона, че Съветът е одобрил неговата кандидатура. Утре хирургът щеше да започне онези операции, които окончателно и безвъзвратно щяха да го въведат в жизнения път на баща му, но тази вечер щеше да стане свидетел на болката на майка си.
— Готов ли си? — попита го Джошуа, който седеше до него.
— Толкова готов, колкото бих могъл да бъда някога.
Джъстин отвори вратата, слезе от колата и се отправи към къщата, следван от брат си.
Посрещна ги Коруин и въпреки напрежението, Джъстин се развесели при неизбежната половин секунда, необходима на по-големия им брат, за да ги различи. Много трудно ги разпознаваха и в живота им бяха ставали немалко обърквания. Семейството и близките приятели обикновено разбираха номера, но дори и при тях тайната смяна на дрехите понякога оставаше неоткрита в продължение на часове. Безброй пъти като малки си бяха правили такива шеги. От тези игри се отказаха, чак когато баща им ги заплаши, че ще ги бележи с боя.
— Джошуа, Джъстин. — Коруин кимна и ги изгледа, за да се увери, че не е сбъркал. — Простете се с надеждата за лек разговор. Тази вечер заседава „военният съвет Моро“.
„О, Всемогъщи Боже“ — изстена мислено Джъстин. Но Джошуа вече влизаше и беше късно за връщане. Той изправи рамене и го последва.
Родителите му седяха на дивана във всекидневната. По стар навик Джъстин набързо огледа баща си. Стори му се малко по-слаб от последния път, когато го бе видял, но не кой знае колко. По-голямо значение имаше лекото трепване от болка, щом махна с ръка да поздрави близнаците. Болкоуспокояващите хапчета за артрит не се отразяваха чак толкова на умствените му способности; щом бе решил да мине без тях, значи предстоеше важен разговор. Тъжното лице на майка му го потвърждаваше. Една безкрайно дълга минута Джъстин се питаше дали не бе подценил степента на семейната съпротива срещу неговата амбиция да стане кобра.