— По-полека — каза. — Пихме само вода, не вярвам да си се замаяла.
— От мястото е! — отвърнах. — Като от приказките е! Сякаш… сякаш ми е някак познато.
Някъде под нас изкряска паун. Сладкият, опияняващ аромат от розовата градина се прокрадна нагоре към терасата.
— Разглеждаше брошурата с дни — целуна ме по челото Уил.
— Нямам предвид начина, по който изглежда — опитах се да обясня. — А начина, по който го усещам. Сякаш е трябвало да бъдем точно тук. Като да се прибереш у дома, след като те е нямало дълго време.
Уил ме погледна невярващо.
— Понякога мислите ти са абсолютно фантастични — целуна ме отново, този път по устните. Отвърнах на целувката му и си позволих да се отпусна в силата и сигурността на прегръдката му, докато светът около нас сякаш препускаше.
Пета глава
16 юни 2019 г.
— Казах на траурната агенция, че обмисляме кратка служба в сряда. Дали не е прекалено рано? — попита ме леля Даян с вкопчени във волана пръсти. Беше стилна, както винаги: медночервена коса, оформена в безупречно каре, бежова дамска чанта в тон с обувките на токчета. Тъмносин официален панталон и копринена блуза. Дори маникюрът ѝ беше перфектен.
— Не — отвърнах, макар да нямах идея дали е прекалено рано, или не. В представите ми бе невъзможно да се подготвя за службата на Лекси след няколко дни. Дори да беше след седмици, никога нямаше да бъда готова за нея.
Главата ме болеше, а стомахът ми се беше свил и ми се гадеше. През последните двайсет и четири часа не бях яла или пила нещо различно от кафе и безплатното пликче с брецели, което ми бяха дали в самолета. Бях предложила да си наема кола, но Даян бе настояла да ме посрещне с черния си линкълн „Навигейтър“. До „Спароу крест“ имаше два часа път — час по магистрала и още толкова по черните пътища. Припомних си дългото тричасово пътуване от къщата ни в Масачузетс до Бранденбург, което предприемахме всяка година през юни; натъпкания с обемисти куфари и плюшени играчки багажник и колелата, закрепени на покрива на колата. Баща ни беше зад волана и не спираше да сменя станциите на радиото в търсене на идеалната музика за из път — каквото и да е, стига да го накара да забрави къде отива поне за миг. Мама се умълчаваше, с поглед, вперен в пейзажа навън, а с наближаването на „Спароу крест“ по лицето ѝ се изписваше все по-натрапчиво и по-натрапчиво напрежение. Знаех, че щом пристигнехме, баба щеше да ги покани да останат за вечеря, но родителите ни щяха да си измислят хиляди извинения: натоварения трафик, ранните ангажименти на следващия ден, всичко, което би ги измъкнало оттам по най-бързия начин. Никога не оставаха, просто ни докарваха и хукваха презглава, като междувременно ни казваха, че ни обичат, пожелаваха ни приятно лято и ни заръчваха да слушаме баба си. И двамата ни родители ненавиждаха „Спароу крест“. И не само това, те като че ли подхождаха към къщата с предпазливост. Майка ни твърдеше, че там винаги я полазвали неприятни спомени и хлад. Баща ни пък смяташе, че къщата очевидно е обитавана от духове и е адски зловеща. „Приятно прекарване на лятото в Замъка на Дракула — прошепваше и ни даваше по една прощална целувка. — Внимавайте с прилепите.“
По време на дългия път до „Спароу крест“ с Лекси играехме на „Намери регистрационната табела“4 или „Двайсет въпроса“, но щом приближахме къщата на баба и пейзажът станеше по-зелен и планински, започвахме да кроим планове — за пътешествия за бонбони и коренова бира до магазина, за състезания кой ще скочи пръв в басейна, за залози дали Райън ще ни чака в „Спароу крееш“, или ще ни се наложи да отидем с колелата до пекарната, за да го видим.
Стигнахме изхода, Даян слезе от магистралата и аз си спомних вълнението, което ме обземаше в началото на всяко лято, когато колата ни се отклонеше по този път: като обещание за предстоящите знаменити приключения. Само че този път вместо надигащото се щастие в гърдите си усещах тежест, която бързо се превърна в топка в стомаха ми.
Климатикът духаше през отворите, постепенно превръщайки колата в хладилник. На таблото имаше купчина визитки, на които пишеше: Недвижими имоти „Даян Харкнес“.
— Говорих с баща ти — каза Даян, като пусна левия мигач и се огледа за наближаващи коли. Огромните слънчеви очила и сложената набързо бронзираща пудра не успяваха да прикрият изтощението ѝ.
Свихме по тесния двулентов път, който щеше да ни отведе покрай ферми, поля, обширни гористи местности и единствената бензиностанция в района.
4