Тя никога не ми говореше, дори не ме отразяваше, докато преплуваше езерото. Сякаш беше сама с водата.
Летата в Бранденбург бяха поставили началото на любовта на Лекси към плуването; то беше единственото нещо, което успокояваше ума ѝ и заглушаваше страничния шум. Когато не бяхме на езерото, тя се упражняваше в басейна в „Спароу крест“, правеше неизброими обиколки, учеше се на нови стилове. Сестра ми, която беше неспокойна и несъвършена на сушата, във водата беше пъргава и грациозна.
— Резервирах „Залата с лилиите“ за службата, тя е най-голямата — продължи леля Даян. — Според мен ще събере всички.
От семейството бяхме останали само аз, Даян и баща ми. Всички останали си бяха отишли. Мислех си, че на службата ще присъстваме ние и вероятно Тери и Райън. Кой още щеше да дойде?
— Наистина ли смяташ, че ще дойдат толкова много хора?
— Сестра ти имаше много приятели в града.
Беше ми доста трудно да си го представя. В моите спомени тя може и да беше душата на компанията, но имаше малко истински приятели. Просто беше прекалено сложна личност. В един момент прикоткваше хората до себе си, а в следващия правеше всичко възможно да ги отблъсне. Вече бяхме стигнали Бранденбург, минахме покрай пожарната, „Фор корнърс стор“, пекарната и методистката обител, на която бяха окачили голяма табела: СЛЕД СЛУЖБАТА ДНЕС — ПИКНИК! Кимнах и се загледах през прозореца към хората, които се бяха събрали на ливадата пред църквата — бяха се настанили на одеяла със сандвичи и безалкохолни в ръце.
— Службата в траурната агенция ми се вижда като добър вариант. Лекси ненавиждаше църквите.
Тя подхождаше с недоверие към религиите, въпреки че се беше пробвала с по-голямата част от тях. Бе станала будистка за няколко седмици, прекара цяло лято в ашрам в Северен Ню Йорк, посещаваше и мълчаливи срещи на квакерите. Непрестанно търсеше нещо, липсващото парченце, което щеше да я допълни, за да се почувства цяла.
„Вярваш ли в Бог?“, беше ме попитала миналото лято. „Не“, отвърнах и Лекси продължи: „Аз вярвам в хиляди малки богове“.
Замислих се за хилядите малки богове на Лекси, докато минавахме по дългата кръгова алея на „Спароу крест“, а обвитата в бръшлян каменна къща на баба изплуваше пред погледа ни като малка планина. Зад нея двата хълма обрисуваха красив дървесен фон: отляво Божия хълм, а до него, вдясно, малко по-високият Дяволски хълм. Легендата гласеше, че ранните заселници са го кръстили така заради труднопроходимия му каменист терен. Едно от първите семейства, заселили се в града, построило къщата си в подножието на другия хълм и фамилията им била Лорд5. Докато бяхме малки, това обяснение ни се виждаше доста скучно, затова с Лекси си измисляхме вълнуващи истории за битки между Бог и Дявола в горите зад „Спароу крест“. Лекси сочеше към дърветата и казваше: „Виждаш кой е по-високият хълм, нали? Дяволът винаги побеждава, Джакс“.
Между хълмовете през малка долчинка минаваше потокът, който стигаше чак до реката от другата страна.
— Защо има знаци, забраняващи преминаването? — попитах, след като бях видяла табели, забити на стволовете на дървета по цялата алея.
— Лекси ги сложи — сви устни Даян.
Това не се връзваше особено с представата за Лекси като най-популярната личност в града, която се опитваше да ми пробута. Беше ми на езика да отвърна: Защо? За да не пуска многото си добри приятели в къщата?, но се сдържах.
И там, сгушен до къщата, чакаше жълтият мустанг на мъртвата ми сестра.
Колата беше абсурден избор за Върмонт. Придвижването с нея по време на продължителните зими бе непосилно. Но си беше точно като за нея и при вида ѝ очите ми отново се напълниха със сълзи.
Леля Даян положи длан върху ръката ми.
— Готова ли си? — попита и кимна към къщата. Вече ме беше предупредила, че не е чистила. Че къщата е в ужасяващо състояние.
— Готова или не…
През лятото на моята десета година и тринайсетата на Лекси нещата за нас започнаха истински да се променят. Тя беше изкарала цяла зима с мононуклеоза — беше се скрила в стаята си с няколко скицника, книги и стария телевизор, който баща ни бе завлякъл догоре, и караше зимния си сън. Когато излезе от скривалището си през пролетта, Лекси не беше същата. И нямам предвид факта, че беше заприличала на клечка и страните ѝ се бяха изострили. Трудно се съсредоточаваше върху разговори. Избухваше лесно и от устата ѝ непрестанно се лееха псувни. Мама ги пропускаше покрай ушите си, а Тед се забавляваше, особено когато започна да използва любимите му цветущи фрази, като Духайте, свине! например. Мама твърдеше, че не бива да обръщам внимание на изблиците на сестра ми. „От хормоните е — казваше. — Сестра ти преминава през сериозни промени.“
5
От англ. ез.