Завъртях ключа на лампата. Нищо. Бавно си проправих път през стаята, като заобикалях мебелите с босите си крака — тялото ми знаеше пътя наизуст. Намерих опипом ключа за лампата в коридора и го завъртях. Отново нищо. Застинах в горната част на стълбите и заставих очите си да се приспособят към тъмнината. Да не би електричеството да беше спряно? Може би Лекси беше забравила да плати сметката.
И ето го отново: писък, трясък, писък, трясък, писък, трясък.
Може да е банши6, опитва се да ме сплаши Лекси. Винаги е била убедена, че призраците съществуват.
Не истинската Лекси, а споменът за нея.
С връщането ми в „Спароу крест“ границите между преди и сега се бяха размили, въвличайки миналото в настоящето.
Зачудих се каква е разликата между призрак и спомен.
Хванах се за парапета и внимателно заслизах по скърцащите дървени стъпала. В дъното на стълбите краката ми стъпиха В нещо мокро. Локвичките на каменните плочи, които бях забелязала още с влизането преди няколко часа. Но… сега водата не беше ли повече?
Ужасна миризма на влага и гнилоч изпълни преддверието.
Опълчих се на порива да изтичам обратно нагоре по стълбите, да се сбия В леглото и да издърпам одеялото над главата си точно както правех като дете.
Чуваш ли? Стъпките — цап, цап, цап. Тя идва за теб. Идва за двете ни.
Само че аз вече не бях малко момиченце. Бях пораснала жена. При това социална работничка, за бога. Поех си дълбоко дъх и си наложих да се успокоя.
Очите ми се приспособиха достатъчно към тъмнината, за да видя как котаракът стои с извит гръб и настръхнала козина в преддверието.
— Ей, Прасчо — собственият ми глас ми прозвуча успокоително. Котката обаче се взираше през мен, Златните ѝ очи бяха вторачени във входната врата. Изсъска.
Сритах листовете, дрехите и преобърнатата масичка. Пробвах да светна лампата в преддверието, но и там не пожънах успех. „Мамка му!“ Препънах се в тъмното.
Проправих си път през боклуците до входната врата, без да се спъна, и погледнах през малкото квадратно прозорче: на алеята нямаше никого, с изключение на жълтия мустанг на Лекси, който сякаш излъчваше собствен ореол от светлина. Дворът около него беше потънал в мрак. Засякох движение единствено вдясно. Вратичката в ниската дървена ограда около басейна беше отворена и се полюшваше от вятъра, а пантата ѝ скърцаше при удар. Не бях осъзнала, че съм задържала дъха си, докато не издишах. Шумът беше от оградата.
— Там няма нищо — казах на котарака с възможно най-успокоителния тон, на който бях способна. — Само оградата.
Той изсъска за последно, след което се обърна и избяга, невярващ.
— Пъзльо — викнах подире му.
Излязох навън, слязох по каменните стъпала до портичката и я затворих, като плъзнах металното резе на мястото му с извърнат от басейна поглед. Не бях готова да го видя отблизо. Но усещах присъствието му — сякаш ме чакаше и ми се присмиваше в мрака.
— Не и тази вечер — казах и се върнах в къщата, затворих тежката входна врата и завъртях резето.
Шеста глава
15 юни 1929 г.
Бранденбург, Върмонт
Снощи, след като разопаковахме багажа си и се настанихме, вечеряхме речна пъстърва с бейби картофи в богато украсена трапезария с кремави стени и пищни кадифени завеси. Един мъж тихо свиреше мрачни мелодии на пианото. Уил извади манерка с ябълково бренди от вкъщи и капна малко в чашата ми. Бях облякла нова сребриста сатенена рокля, която блещукаше подобно на рибешки люспи под светлините на кристалните полилеи.
Собственикът на хотела, господин Бенсън Хардинг, спря на всяка една от масите заедно със съпругата си, за да поздрави лично гостите. Беше висок мъж с тъмна коса, старателно подстригани мустаци и пронизващи сини очи, които като че наблюдаваха всяко кътче на залата. Ръкува се с Уил и ни представи жена си, Елайза — смайваща дама с подстригана на каре черна коса и също толкова тъмни очи. Под лявото ѝ око имаше малък белег, който сякаш само ѝ придаваше повече красота. Устните ѝ бяха обагрени в яркочервено, а миглите ѝ бяха натежали от спирала. Беше облякла черна рокля, обшита с пайети, които блещукаха под вечерното осветление. Изглеждаха толкова красиви и щастливи заедно, хванати под ръка в изящните си дрехи.