— Не — поклатих глава.
— Наистина не схващам. Щях да разбера, ако баща ми беше гадняр, но не е така — двамата винаги са изглеждали щастливи заедно. Нямаше предупредителни сигнали. А и майка ми, която винаги е била искрена с мен, сега е като затворена книга. Не знам как се предполага да съм до нея, когато тя дори не ме допуска до себе си.
На лицето му се изписа тревожно безсилие.
— Сигурно на всички ви е трудно — отвърнах, влизайки лесно в ролята си на консултант. — Най-доброто, което можеш да направиш за момента, е да увериш майка си, че я подкрепяш и ще продължиш да я подкрепяш, независимо от всичко. Дай ѝ нужното време и пространство, за да се справи с това, което преживява. Сигурна съм, че отново ще говори с теб, когато му дойде времето.
— Надявам се. — Той сграбчи чашата с кафе и сведе поглед към нея. — Както и да е… — изглеждаше нетърпелив да смени темата.
— Пекарната е точно както я помня.
— Това важи за целия град — отвърна. — Бранденбург: забравения от времето град. — И двамата се засмяхме. — Но не е изцяло вярно. Направихме някои малки промени тук. А из града има няколко нови къщи. Миналата зима старата ферма на семейство Милър изгоря. Библиотеката се отърва от старите картонени каталози и ги дигитализира. За сметка на това други неща не са помръднали и с милиметър. Дюшемето на „Фор корнърс“ все още скърца, а Бил Бизет все още ми вика Ред9.
— Бил! — засмях се. — Тъкмо го видях. И все пак е чудесно, че си се върнал, Райън. Всъщност не стана ли важен архитект?
— Не бих казал „важен“, но да, с това се занимавам. Вземам работа на хонорар, за да не се откъсвам от професията. И направих малко подобрения в пекарната — съборих стената между кухнята и склада, сега е едно голямо помещение с доста повече въздух, отворих и тези капандури — посочи към тавана. — Видя ли соларните панели на покрива? Вече сме доста по-екологично ориентирани. Имаме и термопомпа.
— Звучи чудесно! Винаги си мечтал да станеш архитект.
Спомних си лятото, в което се опита да помогне на Лекси да хване пауна: скицираше различни видове сложни капани, чийто замисъл включваше изворите, тежки капаци с панти и ровове — бяха измислици, които никога нямаше да успеят да изградят наяве.
— Лекси не ми каза, че си се върнал — признах. — Но пък и ние не си говорехме кой знае колко много.
Райън кимна.
— Тя ми каза.
Потънах обратно в стола си.
— Държах се като задник, Рай.
— Не бих казал.
— Убеден ли си? Засегнах се, защото психичноболната ми сестра наследи цялата къща. Толкова се ядосах, че спрях да ѝ говоря. Ако всичко това не ме прави задник…
— Прави те човек — сви рамене Райън.
— Направих всичко по силите си да оправдая решението си. Казвах си, че двете с Лекси имаме нужда от разстояние помежду си. Че ми трябва време и пространство да поработя върху себе си — поклатих глава.
Замълчахме и отпихме от кафетата си. Тъгата и вината образуваха възел в стомаха ми и кафето се завихри около него и ме изгори. Побутнах чашата настрана.
— Тя не се беше отказала от връзката помежду ви — отбеляза Райън. — Каза ми, че ще те покани на гости през есента.
— Наистина ли?
Той кимна.
— Беше решена да намери начин да те докара у дома, кроеше какви ли не планове. Искаше да закърпи къщата, да я ремонтира преди посещението ти. Извика ме преди няколко месеца да ѝ дам професионалното си мнение относно промените, които обмисляше.
— Какви например?
— Нищо мащабно. Няколко вградени библиотеки. Нови прозорци. Още една капандура на тавана, за да влиза повече светлина. Искаше да направи дупка между две от спалните на втория етаж и да монтира малка вратичка.
Очите ми се изпълниха със сълзи. Оставих картината да изпълни съзнанието ми — малка вратичка, през която да си шепнем нощем. Какво бих ѝ казала? Съжалявам. Съжалявам, че бях толкова скапана сестра.
— Притеснявах се за нея, сам-сама в онази къща. Все пак мястото си има… история — каза Райън.
— Каква история? Имаш предвид случилото се с Рита?
Райън сведе поглед и се сетих за последния път, когато той плува в басейна. По тялото му нямаше и грам тлъстинка. Ребрата му се брояха, кокалите му се очертаваха под кожата. Устните му бяха посинели и зъбите му тракаха.
— Готов ли си, Ръжено хлебче? — попита сестра ми с подигравателна усмивка. — Защото работата ти е спукана.
Умееше да изкарва акъла на хората. Караше ги да мислят за загубата още преди началото на играта. Но не забелязваше друго. Нямаше представа, че Райън обичаше синия цвят, че любимото му място е къщичката на дядо му в Кейп код, а ястието, което най-много му се услажда — спагети с кюфтенца. Не знаеше, защото никога не го беше питала. А аз бях.