И все пак ми беше гузно, че не вдигам телефона. Частица от мен копнееше да отговоря, да се свържа отново със сестра ми, да се извиня, че през последната година бях абсолютна гаднярка; да ѝ кажа, че съм допуснала ужасна грешка.
— Повече от петдесет метра! — бясно крещеше Лекс, докато отпивах от виното. — Вчера бяха седем, а днес са повече от петдесет — продължи, останала без дъх от обзелото я безумие. — О, Джакс, трябва да ми се обадиш. Или още по-добре, направо се качи на самолета. Трябва да дойдеш и да го видиш с очите си. Моля те, Джакс! Ти си единственият човек, който ще го разбере!
След което затвори. Не мина и минута преди новия звън на телефона.
Лекси нямаше номера на мобилния ми телефон. Накарах леля Даян да ѝ каже, че съм се отказала от него, че сметките са били твърде високи и че съм решила да се превърна в старомодна жена с домашен телефон и секретар.
— Джакс? — каза Лекси на секретаря. — Знам, че си там. Усещам, че ме слушаш.
Намалих звука до минимум. Нямаше как да го заглуша съвсем, но така приличаше на тихо мърморене. Не без чувство за вина се отдалечих от безплътния глас на сестра ми, напълних най-горещата вана, на която бе способен старият бойлер в мазето, и изсипах шепа релаксиращи соли в нея. Затворих вратата, пуснах си джаз по радиото и направих всичко възможно да забравя за Лекси. Наблюдавах как чучурът капе във ваната, огледах петната от ръжда, получили се след години течове върху стария порцелан. Облегнах се назад, затворих очи и се потопих във водата в опит да укротя ума си; водата изпълни ушите и носа ми и приглуши заобикалящия ме свят.
Няколко часа по-късно бутилката с вино отдавна бе свършила; бях вечеряла сирене, крекери и маслини и гледах „Крадецът на трупове“1, размазана на дивана. Сестра ми спря да звъни около единайсет.
Събудих се от приглушения звън на телефона малко преди един. Все още лежах на дивана, но Борис Карлоф отдавна бе напуснал екрана, заменен от тренировка по телевизията. В устата си все още усещах вкуса на вино, а стомахът ми къркореше доста неприятно. Главоболието не беше отминало.
— Джакс? — промърмори Лекси на секретаря. Въпреки че го бях намалила, все още чувах гласа ѝ. — Важно е. Може би най-важното нещо, което някога ми се е случвало. Може би което се е случило на когото и да било. Това променя всичко.
Надигнах се от дивана и се запрепъвах към телефона. Но когато вдигнах слушалката, сестра ми вече беше затворила.
На следващата сутрин ми бяха нужни половин кана кафе и три адвила, за да се подготвя психически за разговора със сестра ми. Само че тя не ми вдигна. Оставих ѝ съобщение, в което се извинявах, че не съм се отзовала по-скоро. Скалъпих някаква лъжа, че не съм била у дома през нощта и тъкмо съм се прибрала. Бях си подготвила дори извинение — конференция върху афективните разстройства в Сиатъл. Най-вероятно нямаше да имам реална нужда от него — Лекси не задаваше въпроси за живота ми, особено когато беше изпаднала в маниакален епизод; беше прекалено завладяна от собствената си драма.
— Обади ми се, когато получиш съобщението — казах накрая. — Ще се радвам да се чуем.
Позволих си дори да си го представя: колко лесно можех отново да попадна в рутината на обичайните разговори със сестра ми; колко удобно щеше да е да се престоря, че никога не съм се измъквала.
Само че нямаше да се случи точно така. Лекси беше спряла хапчетата и аз трябваше да играя ролята на човека, който я приканва да се върне към тях, да посети лекаря си, да потърси помощ. Вече чувах гласа на Барбара в главата си: „Граници, Джаки. Помни докъде се простират границите ти“.
Изпълних съботните си задължения: отидох на фитнес, после напазарувах и отскочих до химическото. Обадих ѝ се отново преди обяд. Сетне и следобеда. Представих си я в „Спароу крест“, с маниакален поглед, забит в телефона, прекалено отдадена на болестта си, за да вдигне. Или може би си отмъщаваше. Ти не ми вдигна, сега и аз няма да ти вдигна.
Туше.
— Пак съм аз — казах на секретаря. — Сигурно ми се сърдиш и те разбирам, но все пак ми звънни, моля те. — Думите ми се редяха насечени, тонът ми излъчваше раздразнение. Около три вече бях достатъчно притеснена — или достатъчно ядосана, — за да се обадя на леля Даян.
— Лекси пак е спряла да си пие хапчетата — изстрелях вместо поздрав.
— Така ли? Не ми е звъняла. Нямам и съобщения от нея.
Странно. Когато навлезеше в маниакален епизод, сестра ми имаше навика да звъни на всички, като баща ни и Даян бяха първите в списъка.
1