— Явно този път аз съм изтеглила късата клечка — отвърнах. — Оставила ми е десетина безумни съобщения и сега не си вдига телефона.
— Искаш ли да отида да проверя как е? Тъкмо тази вечер имам път натам. В Хановер има поетично четене.
— Поетично четене?
— Спокойно, няма да стана някоя префърцунена интелектуалка. Представяш ли си ме като отчаяна литературоведка с черно поло и барета? Не, всъщност преследвам една жена… Тя е почитателка на поезията.
— Сериозно ли? — изсмях се в слушалката. Леля ни беше на петдесет и шест; преди десет години се беше развела с чичо Ралф, бе разкрила хомосексуалността си и оттогава сякаш приемаше различен облик всяка седмица, „компенсираше за пропиляното време“, както сама го определяше. Обикновено с Даян се чувахме поне веднъж седмично, но сега не ми беше звъняла от две седмици. Реших, че или има страшно много работа, или се е отдала на поредната краткосрочна и всепоглъщаща задявка.
— Силата на любовта се разпалва най-добре с вино, книжарница и малко поезия.
— Не съм напълно убедена, че това, за което говориш, има нещо общо с любовта — отвърнах.
— Какво общо има любовта? — опита се да изимитира Тина Търнър2 но в крайна сметка се закиска. — Да не би да я наричаш износена емоция?3 И като го споменах — започна тя, но сякаш се разколеба и сетне реши все пак да попита. — Чувала ли си се с Фил?
Дори въздишката ми беше напоена с раздразнение, постарах се за това.
— С Фил сме официално разделени от повече от година.
Затворих очи и в тъмнината веднага изникна изражението му, когато му казах, че връзката ни приключва. Румените му бузи загубиха цвета си, а устните му посиняха, сякаш бе забравил да диша. Бяхме в супермаркета — от всички възможни места — и той тъкмо се бе заел да изтъкне за милионен път, че ще бъде по-лесно да се изнесем заедно, вместо да продължаваме да купуваме отделни пасти за зъби, пакети с кафе и дезинфектанти за тоалетна чиния. Стояхме точно в коридора с пастите за зъби, когато му казах, че няма как да се превърна в човека, който той иска да бъда, в жената, която ще споделя всичко с него.
— Знам — отвърна Даян, — но нали каза, че все още се чувате. Мислех си, че може би…
— Че може би какво?
— Че ще решиш да му дадеш втори шанс, Джакс. Прекалено си млада, за да го играеш стара мома. А той си беше чисто попадение.
Това вече беше прекалено.
— Та ти дори не си го виждала!
— И чия е вината за това? Все пак бяхте заедно почти през цялото време за тези три години, а ти не го доведе у дома дори веднъж.
Цялото ми тяло се напрегна. Това беше един от големите спорове с Фил, преди да взема най-разумното решение и да прекратя връзката ни. Че не исках да се запознае със семейството ми. Че бях прекалено затворена в себе си. Че не бях готова да се отдам, да разкрия истинската си същност и да покажа емоционално уязвимата си страна.
Не му позволих да присъства дори на погребението на баба.
„Не мислиш ли, че това е малко прекалено, Джаки? — беше ме попитал. — Как се предполага, че трябва да поддържаме връзката си с всички внимателно изградени стени, с които си обградила части от живота си? Божичко, ти знаеш всичко за моето семейство, а аз — почти нищичко за твоето.“
Но това бяха просто заучени поведения, както Барбара уместно изтъкна по време на седмичните ни срещи. Защитни механизми след цял живот, прекаран с Лекси; живот, в който нямаше място за приятели или гаджета. Научих се да не водя никого у дома още на ранна детска възраст, защото имаше вероятност сестра ми да избухне, да направи нещо ужасно, да издаде някоя съкровена тайна или да изтърси огромна лъжа. В пети клас направих огромната грешка да поканя четири съученички на парти с преспиване. Лекси превзе вечерта и накрая им „довери една тайна“, преди тихичко да им благодари, задето са дошли. „Сигурно сте много добри приятелки, щом рискувате собственото си здраве заради нея“, каза им. Горките момичета, включително тогавашната ми най-добра приятелка Зоуи Ландоувър, седяха оцъклени, докато Лекси им разказваше за ужасяващата, нелечима и по всяка вероятност заразна болест, която съм прихванала. Изтърси няколко медицински термина, които звучаха достоверно, и намекна, че, за съжаление, заболяването засяга интимните части. Пробвах да оспоря казаното от нея, да ги убедя, че всичко това е лъжа, но Лекс ме изгледа с престорено съчувствие и каза: „Щом са ти толкова близки приятелки, не е ли редно да узнаят истината?“. И четирите момичета се обадиха на родителите си да ги вземат още преди да се стъмни.
3
Част от текста на песента: