Прегърнах го, щастлива да го почувствам толкова реален. Загледах се в басейна през прозореца зад него. На ярката слънчева светлина въобще не изглеждаше страшен. Хрумна ми да разкажа на Райън и баща ми: Знаете ли какво се случи снощи? Изплаших се и помислих, че в басейна има нещо. Изпуснах едно фенерче и реших, че е паднало във водата. Но явно не е, защото накрая го видях на ръба на басейна. Не е ли забавно какви номерца може да ти изиграе съзнанието?
Може би щях да се почувствам по-добре, ако разкажех историята на шега. Но така и не се реших да изрека думите.
— Как сте днес? — попита Райън и хвърли тревожен поглед към баща ми.
— Страхотно, нали, Джакс? Като слънце в дъжд.
Дъждът в Испания пада предимно в равнините12 пееше една отдавнашна версия на Лекси. Виждах ясно как танцува из къщата с разтворен чадър, а аз я гоня и ѝ повтарям, че това си е на лош късмет, докато тя продължава да реди безсмислени рими: Дъждът в Испания дали на слънцето прави компания, юздите дръж, кат слънце в дъжд. Схващаш ли, Джакс? Кат слънце в дъжд!
Кимнах на баща ми и усетих тежест в главата си, вратът ми се беше схванал.
— Радвам се да го чуя — отвърна Райън, без да сваля поглед от баща ми — сякаш го чакаше да каже още нещо, да повдигне темата за инцидента в басейна, може би да му благодари. Баща ми се поклащаше напред-назад като притеснено момченце и не смееше да срещне погледа на Райън.
Взе си един мъфин и отхапа.
— Най-хубавите кексчета в света, шапка ви свалям — каза с пълна уста. — Ако успеем и да разгадаем как работи космическата кафемашина на Лекси, цена няма да имаме.
— Захващам се. Какво ще желаете? — попита Райън напът за огромната кафемашина на плота.
— Капучино за мен — отвърна баща ми.
— Нека са две. — Оставих албума на масата. — Райън, Знаеш ли нещо за стария хотел, който е бил на мястото на „Спароу крест“?
— Не много — каза Райън, докато пълнеше отделението на машината с кафени зърна. — Знам, че е изгорял до основи. Собственикът бил съсипан. Приел предложените от прадядо ти пари за празната земя и се разкарал с двеста. Май се е върнал в Ню Йорк. Или от който град е бил.
— Как така никога не съм чувала тази история?
— Лекси я знаеше — сви рамене той. — Интересуваше се от хотела и съдбата му. Всъщност неотдавна пита баба ми за него. Тя има цял куп стари снимки и Лекси нямаше търпение да ги разгледа.
— Дали ще има против да ги покаже и на мен?
— Шегуваш ли се? — усмихна се той. — Ще бъде щастлива да го направи! Така обича да говори за отминалите времена. Може да се отбием още днес, ако искаш. Тя винаги се радва на гости. А и днес е сряда, няма бинго и не е ден за музика, така че няма да прекъснем нищо съществено.
Спомних си краткия разговор с Шърли след службата, както и ясните симптоми на деменция, и се усъмних, че би могла да бъде надежден източник на информация, но какво пък — не пречеше да я изслушам.
— Разбира се — отвърнах и погледнах часовника си. Беше станало почти един. — След като си изпием кафето, ще трябва да звънна на няколко души.
Пихме кафе, натъпкахме се с мъфини, слушахме историите на баща ми за това как е преживял урагана Ирма в някаква гимназия с гаджето си и котката. Двамата с Райън започнаха да обсъждат влиянието на глобалното затопляне върху метеорологичните модели и последствията от живота на променяща се брегова линия. Извиних се и отидох да проведа няколко разговора.
Качих се горе и проверих дисплея на телефона си — нямаше нови съобщения. Обадих се на майката на Деклан и отново оставих номерата на мобилния си и на стационарния телефон в „Спароу крест“. „Моля, върнете ми обаждане. Трябва задължително да поговорим.“ После звъннах на Барбара и ѝ преразказах събитията от последните няколко дни.
— Значи преглеждаш записките на сестра си с надеждата, че ще намериш логично обяснение на случилото се? Джаки, наясно си какво ще ти кажа за това, нали?
Издишах звучно.
— Знам. Сестра ми беше болна. Нищо няма да успее да ми помогне да си обясня случилото се. Наясно съм с всичко това. Просто искам… — Какво? Какво исках в действителност? — Преглеждането на записките, подреждането им и опитите да добия представа за живота ѝ през последните седмици и месеци… сякаш ми позволяват отново да чуя гласа ѝ. И Лекси отново е с мен. Те са просто средство да се почувствам по-близо до нея. Точно от това имам нужда в момента. А и така има с какво да се занимавам — нещо, върху което да съсредоточа вниманието си.
— Разбирам. Просто внимавай с очакванията. Не искам да си мислиш, че така ще откриеш някакви отговори.
— Знам. Само още въпроси. Но за момента и това ми стига.
Така и не ѝ разказах за случката край басейна от миналата вечер.
12
Препратка към песента „Дъждът в Испания“ (