— Уил ще ме помисли за луда…
— Няма нужда Уил да разбира — отвърна Мъртъл със стегнат и уверен тон. — Точно водата я доведе при теб. Може би пак водата може да я задържи тук. Нищо не ни пречи да опитаме, Етел.
Повдигнах бебето от гърдите си и извърнах личицето ѝ към Мъртъл. Беше отворила очи и я гледаше с очакване.
— Какво добро момиче — каза Мъртъл и отново натопи пръсти във водата, за да капне малко от нея на устните на дъщеря ми. Бебето загука доволно като гълъбче. — Ще стане по-лесно с капкомер.
— Има един в шкафчето с лекарства.
Мъртъл ми остави буркана и капкомера и аз ги скрих в чекмеджето на нощното си шкафче. Дадох още една доза на Маргарет, преди Уил да се прибере. После още една късно вечерта, докато той пушеше лулата си в дневната.
Извиках го, докато я преобличах преди лягане. Той се втурна в спалнята, сигурен, че дъщеря ни е спряла да диша, че краят е настъпил. Вместо това я видя да маха с ръчички и крачета на масата, докато гръдният ѝ кош се издигаше и спускаше лекичко. Крайниците ѝ имаха здравословен розов оттенък. Всъщност цялата беше порозовяла. Изглежда, дишаше с по-голяма лекота. Изписука щастливо, когато баща ѝ я докосна по бузката. Сука продължително, преди да заспи, след което за пръв път спа през цялата нощ.
— Не разбирам — поклати глава Уил, като я преглеждаше отново и отново и се вслушваше в гърдите ѝ със стетоскопа.
— Може би не трябва да разбираме — отвърнах. — Може би е просто чудо.
— Чудо — повтори Уил бавно, сякаш опипваше думата с езика си.
Кимнах с усмивка на уста. Аз съм госпожа Монро. И вече вярвам в чудеса.
Двайсет и трета глава
20 юни 2019 г.
— Лекси наричаше дома „старческата ферма“ — каза Райън, след като отбихме пред „Еджууд“.
Едноетажната сграда се намираше на границата с гората и бе обшита с тъмно дърво, за да се слива с пейзажа. Съвсем ясно си представях как Лекси е използвала измисленото си наименование дори когато е идвала да се види с Шърли.
— Не мисля, че го казваше с лошо, напротив — на нея ѝ харесваше да идва тук. Посещаваше баба ми веднъж седмично и се впускаше в ожесточени двубои на купи или „Скрабъл“. Всички в дома я обожаваха. Веднъж музикантът, който обикновено им свири, не дойде и Лекси седна на пианото — продължи да разказва Райън. — Покрай нея запяха стар рокендрол. Когато влязох, бяха на „Blueberry Hill“.
Представих си как Лекси забива на пианото и едновременно с това дирижира хор от пенсионери, които пеят как са намерили тръпката си13. Сигурно е било страхотна гледка.
— Ще ми се да го бях видяла!
— Трябва да те предупредя — започва Райън, докато паркира колата и гаси двигателя, — че на баба ѝ хрумват странни идеи за разни неща. Като цяло е в добра форма, но е почти на деветдесет и понякога малко… се обърква. Казва разни неща, в които няма много смисъл. Май губи представа за времето. Споменава майка си — която е мъртва от години — сякаш ей сега са се видели. Така че… имай предвид, че не всичко казано от нея почива на реалността.
— Добре — отвърнах. — Благодаря за предупреждението.
С Райън влязохме в сградата и спряхме на регистратурата. Вписахме се и рецепционистката го разпозна.
— Шърли тъкмо привърши с обяда и се върна в стаята си.
Райън ме поведе по коридора, през голяма стая с пиано в нея, след което завихме надясно и поехме по друг коридор. Подминахме малка зала за упражнения и библиотека, след което започнаха стаите на обитателите — повечето с по две имена на вратите. Накрая стигнахме до стая 37, на чиято врата бе изписано само едно име: Шърли Дюфрен.
— И ако това не е любимият ми внук! — провикна се Шърли, когато Райън влезе в стаята ѝ.
Помещението беше изненадващо уютно. Регулируемото болнично легло беше покрито с розово-лилаво шалте и възглавнички в ярки цветове. Друго малко шалте висеше на стената над леглото. Книги и снимки запълваха полиците. Имаше и малко бюро, на което Шърли можеше да пише, а до него — голямо кресло, тапицирано във флорални мотиви.
— Самият той — отвърна Райън и набързо я целуна по бузата. След това се обърна към мен: — Всъщност съм единственият ѝ внук, така че не се чувствай длъжна да се покланяш в присъствието на Негово величество.
— Не му обръщай внимание — каза Шърли. — Толкова се радвам, че дойде, Джаки. Ела да седнеш при мен. — Тя махна към тапицираното кресло. След като се настаних, продължи с усмивка на уста: — Виж се само. Баба ти щеше да се гордее с теб! Така ми се иска да беше тук сега.
— На мен също — кимнах.
Но после си представих болката от загубата на Лекси, която щеше да я залее. Удавена в басейна точно като бедната малка Рита — щеше да бъде непосилно за нея да загуби внучка си по същия ужасяващ начин, по който бе загубила и дъщеря си.
13
В песента