Морис Дрюон
Удушената кралица
Всички събития в тази епоха се свеждат до борбата на живот и смърт между легиста и барона
ПРОЛОГ
На 29 ноември 1314 г. два часа след вечерната служба двадесет и четирима конници с ливреите на кралския двор напуснаха в галоп замъка Фонтенбло. Горските пътеки, засипани със сняг, се белееха. Небето беше по-тъмно от земята. Беше вече нощ или по-точно, поради слънчевото затъмнение изобщо не се бе развиделявало след последната нощ.
Двадесет и четиримата конници щяха да си отдъхнат за малко едва на сутринта, за да препускат пак цял ден, както и следващите дни, кой в посока на Фландрия, кой към Ангумоа и Гийен или към Дол във Франш-Конте, трети към Рен и Нант, към Тулуза, Лион или Ег-Морт, разбуждайки по пътя си байита и сенешали, превота, общински наместници и коменданти, за да известят на всеки град или паланка в кралството, че крал Филип Хубави е умрял.
От всяка камбанария щеше да отекне погребален звън. Злокобната вълна от звуци щеше да се разлее нашироко, докато стигне до всички граници.
След двадесет и девет годишно царуване, без нито миг на слабост, Келезният крал бе издъхнал, сразен в мозъка. Беше на четиридесет и шест години. Отишъл си бе, преди да се навършат шест месеца от смъртта на пазителя на печата Гийом дьо Ногаре и само седем месеца след смъртта на папа Климент V. Така сякаш се бе сбъднало проклятието на великия магистър на ордена на тамплиерите, който бе призовал от върха на кладата и тримата да се явят пред божия съд, преди да изтече година.
Упорит, високомерен, умен и потаен владетел, крал Филип бе изпълнил така плътно царуването си и бе господствувал така неотменно над епохата си, че през онази вечер на всички се струваше, че сърцето на кралството е престанало да тупти.
Ала нациите никога не умират ведно с хората, колкото и велики да са били. Раждането и краят им се подчиняват на други закономерности.
Името на Филип Хубави щеше да бъде осветено в нощта на вековете кажи-речи само от пламъците на кладите, на които този монарх бе изгарял враговете си, както от блясъка на златните монети, чието тегло бе намалявал измамнически. Бързо щеше да се забрави, че бе сложил намордник на силните барони, че бе опазил мира, доколкото му бе възможно, бе видоизменил законите, бе построил крепости, за да може да се сее спокойно, бе обединил провинциите на кралството, бе свикал гражданите на Франция на събрание и във всяко отношение бе бдял над независимостта на страната.
Едва изстинала ръката му, едва угаснала необикновената му воля, така дълго обуздаваните или възпрепятствувани лични интереси, разочаровани амбиции, недоволства, домогвалия за почести, влияние, богатство нямаше да закъснеят да се развихрят.
Две групировки се готвеха за безпошадна борба за власт: от една страна, кликата на реакционно настроените барони начело с Шарл дьо Валоа, брат на Филип Хубави, от друга — партията на висшата администрация, ръководена от Ангьоран дьо Марини, пръв помощник на покойния крал.
За да се избегне или разреши този конфликт, който тлееше от месеци насам, необходим беше силен монарх. А двадесет и пет годишният престолонаследник, Луи Наварски, който се качваше на трона, изглеждаше еднакво лишен както от дарбата да царува, така и от благоволението на съдбата. Той идваше с репутацията на измамен съпруг и с жалкото прозвище Вироглавия.
Животът на съпругата му, Маргьорит Бургундска, хвърлена в затвора заради прелюбодейство, щеше да послужи за залог на двете съпернически партии.
Но щетите от борбата им щяха да легнат пак на плещите на ония, които не притежаваха нищо, нямаха никаква власт над събитията и не можеха да си позволят дори да мечтаят… А и зимата на 1314–1315 обещаваше да бъде гладна зима.
ПЪРВА ЧАСТ
НАЧАЛОТО НА ЕДНО ЦАРУВАНЕ
I
ЗАМЪКЪТ ГАЯР
Кацнал върху варовит зъбер над градчето Пти-Андьоли, замъкът Гаяр се издигаше властно над цяла Горна Нормандия.
На това място Сена описва широк завой в тучните ливади. Замъкът Гаяр държеше десет левги нагоре и надолу по течението на реката.
Престъпвайки договорите, Ричард Лъвското сърце го бе построил преди сто години като предизвикателство срещу френския крал. Когато го бе видял завършен, стърчащ на шестстотин стъпки височина върху стръмния скалист бряг, чисто бял с прясно издялания си камък, с двойна крепостна стена, странични укрепления, решетки, зъбери и бойници, с тринадесетте кулички и голямата кула, Ричард бе възкликнал:
— Охо! Изглежда ми юначага!
И крепостта бе получила така името си1.