Единственият начин да разбере, че са спрели, беше отварянето на вратата.
Първото, което видя след излизането от асансьора, беше картина на Пикасо. По всяка вероятност оригинал.
Прекосиха елегантно фоайе. Тук нямаше флуоресцентни лампи и шахматен линолеум. Всичко бе мраморни плочки и скъпи стенни аплици. Пищни корнизи с изваяни венци. Дори въздухът беше по-добър — без онзи консервен, застоял компонент, който се усещаше в останалата част на комплекса.
Минаха през дневна с хлътнала централна част.
През огромна като катедрала кухня.
През библиотека с томове в кожени подвързии, миришещи на древност.
Завиха и продължиха към двукрилата дъбова врата в края на коридора.
Маркъс почука енергично два пъти и от другата страна се чу: „Влез!“
— Давайте, господин Бърк.
Итън отвори вратата и влезе във внушителния кабинет.
Подът бе покрит с тъмен паркет, излъскан до блясък.
В средата имаше голяма маса, на която под стъклен похлупак имаше архитектурен макет на Уейуърд Пайнс — напълно точен, до цвета на къщата на Итън.
Стената отляво бе украсена с творби на Винсент ван Гог.
Отсрещната беше заета изцяло от плоски монитори. Девет реда по двайсет и четири на всеки. Кожени канапета гледаха към екраните, показващи едновременно двеста и шестнайсет картини от Уейуърд Пайнс — улици, спални, бани, кухни, задни дворове.
Всеки път, когато ги виждаше, Итън с мъка потискаше неустоимото желание да откъсне нечия глава.
Разбираше целта — напълно, но все пак…
— Същата ярост — каза мъжът зад изящно гравираното махагоново бюро. — Проявява се всеки път, когато дойдеш да ме видиш.
Итън сви рамене.
— Подслушваш личния живот на хората. Напълно естествена реакция.
— Смяташ ли, че в нашия град трябва да има личен живот?
— Разбира се, че не.
Докато вратата зад него се затваряше, Итън пристъпи към огромното бюро.
Пъхна каубойската си шапка под дясната си мишница и седна в едно от креслата.
Погледна Дейвид Пилчър.
Той беше милиардерът изобретател (когато парите бяха означавали нещо) зад Уейуърд Пайнс, зад този комплекс в недрата на планината. През 1971 година Пилчър открил, че човешкият геном деградира, и предсказал, че човечеството ще престане да съществува в рамките на следващите трийсет-четирийсет поколения. Затова построил всичко това, за да запази поне малко чисти човешки същества преди деградирането на генома да е достигнало критичната маса.
Наред с вътрешния си кръг от сто и шейсет верни последователи Пилчър беше отговорен за отвличането на шестстотин и петдесет души: беше ги поставил — както и самия себе си — в състояние на летаргия.
И предсказанието на Пилчър се бе сбъднало. В този момент отвъд електрическата ограда около Уейуърд Пайнс живееха стотици милиони представители на онова, в което се беше превърнало човечеството — аберации.
И въпреки това Пилчър нямаше осанката, която би трябвало да си е заслужил. Беше физически невзрачен. Метър и петдесет, ако е с обувки с дебела подметка. Плешив, ако не се броеше едва забележимата сребриста четина — по-скоро хром, отколкото зимни облаци. Гледаше Итън с малките си очички, които бяха колкото черни, толкова и неразгадаеми.
Пилчър плъзна по кожената повърхност на бюрото си жълта картонена папка.
— Какво е това? — попита Итън.
— Доклад въз основа на наблюдения.
Итън отвори папката.
Вътре имаше черно-бели снимки на човек, когото познаваше. Питър Маккол. Главният редактор на градския вестник „Уейуърд Лайт“. На снимката Питър лежеше от своята страна на леглото и се взираше с празни очи в нищото.
— Какво е направил? — попита Итън.
— Ами, нищо. И това е проблемът. През последните два дни не се е появявал в работата си.
— Може би се е разболял?
— Не се е обаждал, че е болен, а и Тед, моят главен специалист по наблюденията, има странно чувство.
— Че обмисля да избяга ли?
— Може би. Или да направи нещо безразсъдно.
— Запознат съм с досието му — каза Итън. — Не си спомням да е имал някакви проблеми с интегрирането. Нито по-късно неприемливо поведение. Да не би да е казал нещо обезпокоително?
— Не е произнесъл нито дума от четирийсет и осем часа. Дори на децата си.
— Какво точно искаш от мен?
— Да го държиш под око. Отбий се и му кажи здрасти. Не подценявай ефекта, който може да има присъствието ти.