Този път англичанинът сведе очи и, изглежда, забеляза Майа.
— О! — каза той.
И с неутрален тон добави:
— Говорите много добре английски.
Майа се поколеба. Опитваше се да си спомни как на негово място би реагирал на комплимента един англичанин.
— О! — каза той най-после. — Знам всичко на всичко няколко думи.
— Англичаните надясно! Французите наляво! — подхвана англичанинът.
Но Майа почувствува ясно, че за втори път му беше направил впечатление.
— Бихте ли могли да ми кажете — повтори той — дали товарят французите тук?
Не последва отговор. Английският офицер размахваше ръце като полицай на кръстовище. Със сините си очи, правилните си черти и още небръснатите бузи той имаше сериозен и същевременно хлапашки вид. Не беше ни най-малко обезсърчен от незначителния ефект на собствените си заповеди. Минаха няколко секунди, после той отново сведе поглед към Майа.
— Къде сте научили така английски?
— В Англия.
— О! — възкликна англичанинът.
И тутакси подхвана:
— Англичаните надясно! Французите наляво! Майа чакаше. Англичанинът като че ли съвсем го беше забравил. Бе извадил от джоба си голяма кърпа каки и замислено си бършеше врата. Изведнъж той започна да си мърмори нещо под нос. Майа наостри слух.
— Whether’tis nobler in mind to suffer the5…
Той се спря. Изглежда, търсеше някаква дума в паметта си.
— Slings6 — обади се Майа.
— Моля, моля? — наведе поглед към него англичанинът.
— Slings.
— Slings — вдигна вежди англичанинът.
— The slings and arrows of outrageous fortune.7
Англичанинът погледна изумено Майа и внезапно скочи от платформата на земята.
— Shake hands! Shake hands!8 — извика той живо.
Майа му стисна ръката. Един миг те се гледаха мълчаливо.
— Казвам се Гейбът — продължи англичанинът, като правеше видими усилия да си върне невъзмутимия вид, — капитан Ленард Хесли Гейбът.
Най-после се беше представил, както му е редът. Майа се усмихна.
— Аз се казвам Майа. Сержант Жулиен Майа.
— Сержант? — вдигна вежди Гейбът. — Сержант? Наистина ли сте сержант?
— Наистина.
— Искате да кажете, че не сте офицер?
— Не съм.
— И наистина сте сержант?
— Да.
Гейбът избухна в смях. Това беше истински смях на дете — непреодолим, безкраен. Гейбът се превиваше на две, почервеня целият, сълзи се появиха на очите му.
— Извинете — пое си накрая той дъх, — извинете, но наистина е много смешно!
— Кое е смешно?
— Това е най-хубавата шега за днес!
„Значи е имало и други!“ — помисли Майа.
— Представете си! — казваше Гейбът. — Представете си!
Постепенно той си възвръщаше спокойствието.
— Представете си! Един сержант декламира Шекспир!
Още малко и щеше да се разсмее отново, но се овладя.
— Няма нищо необичайно. Като цивилен не съм сержант.
— Разбирам — каза Гейбът, — военната повинност. — Но дори у нас, ако се позамисли човек, могат да станат такива неща.
— Англичаните надясно! Французите наляво! — започна той отново.
— Разбирам… — каза той, като се качваше на своята платформа. — Но и с тая окаяна повинност вие в крайна сметка бяхте бити.
— Впрочем — поде Майа живо, — струва ми се, че вие също бяхте бити.
Настъпи мълчание. Англичанинът имаше изненадан вид и изглеждаше, че размисля.
— Наистина — каза най-после той учтиво — ние също бяхме бити.
Но на Майа се стори, че тази мисъл му идва наум за пръв път и че дори сега той не я приема без резерви.
— Англичаните надясно! Французите наляво!
Той викаше с по-бързо темпо, сякаш искаше да навакса загубеното време. Майа отправи поглед към тълпата. Както и по-рано, заповедите на Гейбът не даваха резултат. Как успяваше да не забележи това?
— Само от час съм тук — каза Гейбът, — а нито един френски офицер, който мина покрай мен, не пропусна да ме наругае. Нито един без изключение. Никога в живота ми не са ме ругали толкова.
— Съжалявам — каза Майа.
Това пак беше дума на място очевидно. Лицето на Гейбът се отпусна като по чудо. Той погледна Майа с момчешка симпатия.
Пробивайки си път в тълпата, към Гейбът се приближи едно томи9, размаха ръка пред лицето си и го попита нещо. Той говореше с толкова особен акцент, че Майа не можа да разбере какво казва.
— Разбира се — отвърна Гейбът с бащински тон, — можете да бъдете спокойни, ще се качите всички, до последния човек.
Томито се отдалечи. Майа вдигна глава.
— Бих искал да можете и на мен да кажете същото. Тъкмо това съм дошъл да ви питам.
Гейбът се усмихна, поколеба се, после каза като че ли със съжаление:
5
Дали е по-достойно за душата да понесеш… (англ.) — из „Хамлет“ (превод Г. Милев). — Б.пр.
7
… камшиците, стрелбите на бясната съдба… (англ.) — из „Хамлет“ (превод Г. Милев). — Б.пр.
9
Томи — фамилиарно название на английски войник. Идва от Томас Аткинз — така в устава на английската армия се нарича условно войникът-редник. — Б.пр.