Не бяха минали и десет минути, откакто Майа бе тръгнал по плажа, когато чу някой да тича след него.
— Мистър Майа! Мистър Майа!
Обърна се. Беше Гейбът. Задъхан. Бе тичал, за да го настигне. Подаде му ръка. Майа я стисна учудено.
— Много обичам — започна Гейбът — вашия френски маниер все да си стискате ръце, колчем се срещнете. Намирам това за доста по-сърдечно.
Той преливаше от сърдечност наистина. Гледаше Майа усмихнат, като че ли му беше стар приятел.
— Къде отивате?
— В къщи — усмихна се Майа.
— Къде е това „в къщи“?
— В лазарета. Там квартируваме с моите приятели.
— Аха! — кимна Гейбът.
След малко добави:
— Не искате ли вече да заминете?
Майа не можа да сдържи усмивката си. Колко млад изглеждаше Гейбът, след като бе изоставил сдържаността си!
— Аз искам. Но вашите съотечественици не искат.
— Как? Нима капитан Фийри?…
— Да — отвърна Майа.
И му разказа какво бе станало. Гейбът го изслуша, смръщил вежди.
— О! — каза той, изчервявайки се. — Съжалявам, наистина съжалявам.
Той като че ли се замисли за момент.
— Елате с мен.
Но веднага разбра, че тези думи приличат твърде много на заповед.
— Елате, ако искате с мен…
Те се отправиха към колоните на томитата. Гейбът направи няколко крачки мълчаливо.
— Как ви се струва тази война?
Беше го казал точно тъй, както би казал: „Харесвате ли този филм, тази пиеса, тази чаша чай?“
— Лоша.
Гейбът посочи с ръка към морето, корабите, колоните на англичаните, разрушените вили.
— Вбесява ме — каза той полугласно — пълното безсмислие на всичко това.
Майа го погледна отстрани. Нима той, Гейбът — толкова младичък, руменичък, толкова „жизнен“, — мислеше така! И той също мислеше така! The utter utility of all this16!
— И англичаните като почнат да мислят — каза Майа този път гласно, — докъде ли ще стигнем.
Гейбът избухна в смях.
— Oh you French17!
Смееше се от сърце, с цяло гърло. Майа на свой ред също се засмя. И за минута развалините на Бре Дюн, корабите, войната, всичко около тях изчезна. Имаше просто двама млади мъже, които вървяха рамо до рамо по плажа и се смееха, облени в слънце.
— Разкажете ми какво стана, след като се разделихме — каза Гейбът.
Майа му разказа. Когато чу за рижия адютант, Гейбът го прекъсна.
— Аз го познавах. Беше първокласен warrant officer18. Казваше се Уейнрайт. Добър войник. Има двайсет години служба в Индия и кръста Виктория през седемнайсета. Преди две години едва не го разжалваха заради някаква история с жени. Един младичък негов подчинен, на име Смит, който беше решил да се изкара старателен. Господи! След това Смит доста време си яде котлета сам в стола. Добър войник беше Уейнрайт. Добър стар войник. Глупаво е да умре така.
— Винаги е глупаво да се умре.
— Да — обърна наивното си лице Гейбът към Майа. — Не може да разбере човек за какво е нужно всичко това, нали?
Бяха стигнали до колоните на томитата. Гейбът се приближи до офицера и го заговори. Офицерът се обърна и внимателно изгледа Майа.
Двамата се наредиха в края на колоната.
— След половин час — каза Гейбът — ще ни дойде ред да се качим в някоя от лодките.
Майа погледна часовника си. Беше шест и четвърт. В този миг колоната се размърда и той пристъпи няколко сантиметра.
— Защо лодките са толкова малко?
Гейбът се усмихна.
— Видите ли, връщането не беше предвидено.
Майа погледна англичаните, които го заобикаляха. Повечето от тях бяха без шапки, без оръжие и багаж. С дългите си панталони и широките якета те приличаха на туристи или на спортисти, които чакат лодките, за да се поразходят. Бяха с ръце в джобовете, не разговаряха много, пушеха с небрежно изражение. В държането им нямаше и следа от нетърпение.
Неподвижен, с лице към морето, в началото на колоната стоеше английският офицер, този, с когото бе говорил Гейбът. Когато наближеше някоя от лодките, той даваше знак. Един по един томитата напускаха редиците, нагазваха във водата и се качваха в лодката. Като минеха шест души, офицерът вдигаше ръка пред следващия войник и я държеше в това положение, докато лодката завиеше към морето.